А ти четеш ли?

А ти четеш ли? - картинка 1

Христо Смирненски и "Приказка за стълбата"

Роден в бурен и напрегнат период, настъпил след Освобождението. Видял ужаса на 4 войни, погнусен от потушаването на Войнишкото въстание, забавяне на лечението му, заради Деветоюнския преврат и малко след това починал. Това са само част от събитията, които са протекли през живота на Христо Димитров Измирлиев, известен още като Христо Смирненски.

На 29.09.1898 година в град Кукуш (Гърция), в семейството на Елисавета и Димитър Измирлиеви, се ражда бъдещият поет Христо Смирненски. В следствие на Берлинския конгрес (1878 г.) много територии населени с българи са останали извън границата на Отечеството, включително и Кукуш. Едва когато е завършил четвърто отделение, Христо Измирлиев се мести при дядо си в София, за да продължи своето образование и в следствие на разрушенията от Междусъюзническата война в Кукуш, през 1913 г., семейството му също се преселва в София.

Христо записва в Техническото училище и помага на семейството си като продава вестници. Също като по-големия си брат – Тома Измирлиев, започва да публикува стихове и проза в хумористичния вестник „К'во да е" през 1915 година. На следващата година сътрудничи и във вестник „Българан". И в двата вестника се подписва под името Ведбал.

През 1917 година постъпва като юнкер във Военното училище и въпреки строгия и тежък режим започва редакторска дейност във в. „Смях и сълзи", където за първи път се появява с името Христо Смирненски. Други издания, в които взима участие са „Барабан", „Сила", „Художествена седмица", „Народна армия", „Младеж" и др.

През април 1918 година, под името Ведбал, публикува първата си стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза". През същата година, когато е четвърти курс, напуска Военното училище отвратен от кръвопролитния начин, по който е потушено Войнишкото въстание (Владайския бунт) и баща му трябва да плати неустойки, заради напускането на Смирненски.

Вече като цивилен, Христо Смирненски е включен в редколегията на „Българан", в първия брой на списание „Червен смях", което е хумористично списание и орган на Българска комунистическа партия, печата стихотворението „Везните на морала". На 01.05.1920 година в списанието е отпечатано стихотворението му „Първи май".

На следващата година започва редакторска дейност в „Българан", а през 1922 година основава свой хумористичен вестник – „Маскарад". През февруари същата година издава втората и последната си стихосбирка „Да бъде ден!", която е приета добре от читателите и към края на годината излиза и второ издание.

През април 1923 година, поетът получава кръвоизлив и лекарите установяват каверна, образувана от туберкулоза на белия дроб. Последните си месеци прекарва в слънчева стая в Горна Баня. Дори и болен, той продължава да пише - в края на май отпечатват последната му творба „Приказка за стълбата". В нея се разобличават „героите" на народа, които, заслепени от власт и богатство, са слепи и глухи, забравят от къде са тръгнали и защо са тръгнали.

По време на Деветоюнския преврат, Христо Смирненски получава втори пристъп на болестта, но Жандармерията не позволява да бъде откаран до санаториума на д-р Хаджииванов до 16 юни. Когато вече е откаран, е твърде късно за каквито и да е интервенции и в утринта на 18 юни, поетът напуска този свят.

Много литературни критици, а и не само, приемат Смирненски за наследник на пионерите в пролетарската литература и често го свързват с Димитър Полянов. Заслугата на Смирненски е в това, че поезията се отваря към идеологиите и се връща към традициите. Стихотворенията в „Да бъде ден!" са актуализиране на политически и обществени сцени, които се разиграват в дадено пространство и време. Зад повечето му творби стоят събития, за които се пише във вестниците (Руската революция, убийствата на Карл Либкнехт и Роза Люксенбург и други). Тук поетът най-много се доближава до идеологиите, завещани ни от Ботев за борба и революция.

Христо Смирненски ни завещава над 800 лирически произведения и над 100 прозаически. Сред тях са: „Ний" (26 юни 1920), „Червените ескадрони" (3 септември 1920), „Улицата" и „Утрешния ден" (24 септемри 1920), „Херолди на новия ден" (15 октомври 1920), „Северно сияние" (29 октомври 1920), „През бурята" (6 януари 1921), „Бурята в Берлин" (13 януари 1921), „Йохан" (27 януари 1921), които са публикувани в „Червен смях". Други негови произведения са „Да бъде ден!", „Жълтата гостенка", „Старият музикант" и последната му творба

„Приказка за стълбата".

"Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"

Христо Смирненски

/33

Facebook Коментари

Коментирай

Правителство на всяка цена или нови предсрочни избори?

Избори

66.67%

Правителство

20.00%

Рано е да се каже

13.33%

Блогове