‎„Баба Меца“ и голямото пуфкане из Искърското дефиле ‎

Лияна Панделиева
28 апр 2016 17:30
28 апр 2016 16:43

2423
0

На легендарния локомотив е работил поетът Никола Вапцаров ‎

450 души, влак с пет вагона пълен до последното място, майки, татковци, бабки, дядковци, деца, внучета, миниатюрни кучета – народът се тълпи на Лазаровден на четвърти коловоз на столичната Централна гара за атракционно пътуване с един от най-прекрасните ни парни локомотиви, нежно кръстен Баба Меца.

На този исторически локомотив е работил поетът Никола Вапцаров, а пътешествието свършва на мястото, където „Една българка“ се бори с кола в разказа на Иван Вазов. Изначално творбата, публикувана през 1899 г., е под заглавието „Челопешката гора“, но акцентът върху подвига на баба Илийца кара Вазов да смени заглавието. И после този разказ счерня живота на поколения ученици, които до припадък възвеличават подвига с дърпането на кола. За тяхна утеха текстът отпадна от учебниците още преди 10 години.

Малцина от пътуващите обаче са обладани от силата на времевата ретроспекция, а дечурлигата опитват да надвикат и шума на парата, и на всички пътници. Неочаквано голям брой ведри кондуктори упътват гостите-пътници, а началник влакът спринтира между локомотива и последния вагон, явно ситуацията изисква такова темпо на работа.

На фона на всеобщата суматоха Баба Меца е с блестящи червени колела, с внушително проблясваща черна броня, с големи и тежки винтове по голямата си снага, проблясващата от смазки.

Едва ли в света съществува друго превозно средство, което кара децата да пищят от възторг, да подскачат и да пляскат, както това може да постигне един влак и в частност – свирката на локомотива му.

Няма да видите хлапе, което ръкопляска пред самолет, пред лимузина, пред автобус или дори пред кораб. Хората от почти 200 години с усмивки, с цветя, с аплодисменти и с вълнение посрещат... влака. Най-емоционалните каскади във филмите се случват с влакове – от каубойските уестърни до всякакви варианти на влакове-бегълци.

Пътниците изкупиха за три дни билетите за двата дни атракционно пътуване с Баба Меца по Искърското дефиле.

Когато влакът потегли, навсякъде по линията се бяха наредили изпращачи – хора, които махаха и снимаха с телефоните си; фотографи строени в редици с разпънати стативи.

На прелезите хора излизаха от колите си и махаха с две ръце; на малко мостче пременени лазарки се мярнаха само за секунда, а зад тях се бяха подредили още хора, които викаха радостно. Автомобили изпреварваха композицията, спираха насред шосето и първо снимаха, а после махаха.

Сред изпращачите по трасето бяха овчарки, краварки, каякари, каруцари. А по релсите просто минаваше локомотив, който вдигаше пара и пронизително пищеше с мощната си свирка.

Насред пътя малцина забелязаха странна картина, сякаш от филм на Костурица: Островърх остатък от срутена сграда в ниското под линията. До нея още една едвам удържаща стените си къща и на входа й стоеше момче върху велосипед. Не личеше дотам да има път, нито място където да се кара колело. Момчето обаче просто си седеше там и гледаше към веселия трен.

Пътуващите във влака, теглени от достолепната Баба Меца, започнаха да се чустват по-специални и от баровците в Ориент Експрес.

Парният локомотив, известен сред феновете на железопътния транспорт с псевдонима Баба Меца заради уникалните си размери, конструкция и мощност, е произведен през 1931 г. в Полската локомотивна фабрика „H. CEGIELSKI – POZNAN”, с фабричен № 203, тип Тт 1-6-2. Последното е само за истинските разбирачи, за останалите локомотивът е просто внушителен. По думите на специалистите машината е уникално постижение в локомотивостроенето. Изцяло е реставриран през миналата година и до момента е бил извеждан за експлоатация само веднъж.

Пътуването от София до Черепиш продължи два часа. Цената на двупосочния билет със запазено място бе 17 лв., а децата до 7 годинки се возеха безплатно.

Хлапетата бяха малко разочаровани: уж ще се возят със стария локомотив, а всички бяха на обикновени седалки в обикновени вагони. Бърза анкета сред малчуганите потвърди, че всяко от тях е очаквало да бъде при машиниста и дори само да кара влака. Чуваше се хленчене: „Кога ще спрем да идем при Баба Мецааааааа.“ „Не искам да се возяяяя, искам при машинистааааа.“

През това време ентусиазирани фотографи – кой с каквото си има, отваряха прозорците, за да правят снимки на машината по време на завой, за да се вижда снагата на композицията и дима от машината. И тогава стана ясно какво сме забравили с годините, а то е колко силно люти димът на един локомотив, който тегли многотонната върволица от вагони на въглища и как се отразява това на лицето и на очите.

Само 15-тина минути след потеглянето най-любопитните бяха с омазани със сажди. Те се полепиха по червилата на дамите, по фондютена на лицето, набиха се в носа, в устата, в косите. Частиците от дима се оказаха едри и лепкави. Поолеселите мъже се сдобиха с ореол от пепел, а жените можеха да извадят чернило от всяко място по главата си. Пепелта напада по седалките, по дрехите. Но хората се смееха и не спираха да висят от прозорците.

На първото спиране за 20 минути, около 90 на сто от всичките 450 пътници се струпаха пред локомотива.

Там машинистът и негов помощник извършваха технически свещенодействия, които предизвикаха огромно вълнение, защото изглеждаха като старовремски филм на живо. От машината излизаше пара, изливаше се гореща вода, с огромна масльонка някъде наливаха от нужната течност.

През това време родители на малки деца започнаха да ги слагат върху предната част на локомотива, за да ги снимат.

Ентусиазиран любител на селфитата започна с кадър върху релсите, покачи се нагоре, още нагоре и в мига, когато околните видяха как се опитва да се качи върху най-високата част на локомотива се разкрещяха, че над него тече ток под огромно напрежение.

Ако не бе спрян от околните, щеше да се сдобие с най-много снимки на полета си в резултат от волтова дъга. Полицията, разположена на перона не можеше да проследи всички хора, които скачаха навсякъде около влака, прескачаха релси и търсеха незабравим ракурс за снимка.

Останалите пътници побързаха да си вземат бирички, нещо за хапване (нищичко от времето на Алеко не се е променило) и пак всички се натовариха на композицията.

Зеленината, Искъра, скалите, тунелите, мостовете – пътуването е толкова пъстро, картините така живописни, че възрастните започват да се питат защо са забравили колко щастливо може да бъде бавното пътуване с влак.

С пуфтене композицията спира на Черепиш. Множеството се изсипва, а локомотивът тутакси е заобиколен и от посрещачите – същите онези хора, които с колите си изпреварваха по пътя влака, снимаха го и продължаваха. Радостта от докосването до локомотива е еднаква и за дечурлигата, и за порасналите пътници.

Възрастен господин дълго и внимателно се вглежда в локомотива и после замислено казва: „Абе това е хубаво, и возенето е хубаво, ама... нещо не се движат други влакове...“ Околните го поправят: „Какво говорите? Разминахме се с четири влака!“ „Да де – отвръща мъжът с лятно бомбе – ама нито един влак не ни изпревари.“ Настава кратко затишие, последвано от гръмогласен смях. Човечецът оглежда учудено и казва: „Ама отстрани имаше и друга линия – оттам можеше да мине бързия влак!“

Баба Меца се кани да потегли, защото ще се обърне на гара Мездра. Машинистът предупреждава хората върху релсите, че ще потегли. Качва се, надува свирката, но от това почитателите на стария локомотив не решават, че е време да се дръпнат. Той изсвирва продължително и пронизително, но за смайване на хората в страни от композицията, тези на релсите продължават да си правят селфита. Машинистът подава тяга и туловището на Баба Меца започва да се движи, но мераклиите да се снимат как ги гази влак не отстъпват – сега или никога! Накрая стоящите край линията започват да дърпат ентусиастите от релсите, влакът изтраква по моста над Искъра и потъва в близкия тунел.

Едва тогава всички пътници от композицията потеглят пеша към Черепишкия манастир. Някои се отделят и слизат до реката, за да видят моста отдолу, дечурлига хвърлят големи камъни и се радват на пръските.

По пътя към храма се преминава покрай стари и необратимо порутени сгради, които някога са били достолепни и красиви. Строени в началото на 20 век, сега те са изтърбушени, през тях преминават клони на дървета.

Пристигането зад входната арка на Черепишкия манастир в дните на Великия пост е ознаменувано с плътния аромат на скара. Част от пътниците атакуват веднага наличните ресторантски маси, а по-любознателните се качват до кула-костница, където зад стъкло може да се видят черепи и кости – най-вероятно на участници в Ботевата чета.

Млад мъж се представя на всички като историк, наследник на Раковски, разказва напосоки как жените са ходели по Балкана година след избиването на Ботевата чета, за да събират костите на загиналите и са ги носели тайно обратно в домовете си, за да ги съхранят, а после ги предали на костницата.

Свещите от църквата са изнесени пред самата църква и хората ги палят на открито.

Вътре е празно и прохладно, украсата се състои от много пластмасови цветя, пластмасови венци и пластмасов бръшлян, закачен по няколко икони. В предната част на църквата е извършен нещо като арт-ремонт, защото е явно, че парите не са стигнали за реставрация – изображенията по стените са оставени бледи, почти невидими, но са замазани по краищата. От средата на малкото здание до олтара, иконописите са подкожушени от влага и мухъл, който на места е с дебелина до 2 см. Околната зеленина и песента на птиците обаче създават приятна атмосфера.

Който още не е заел ресторантска маса се нарежда на безкрайна опашка в заведение точно пред църковния двор. Поради липса на климатизация вътре обстановката е ароматно димна и в белотата на кълбетата от скарата се виждат репродукции на икони, също украсени с пластмасови цветя.

За да е веселбата пълна, от плоскоекранен телевизор се лее сръбска чалга. Народът поръчва наедро: по 10-15 кюфтета и кебапчета, биричка, ракийка, салатка – както си трябва. Някои мераклии си носят и одеалца, опъват ги на тревичката, децата се търкалят около тях.

Явно заведенията са били подготвени за туристическата атака, защото нито един от търсените хранителни продукти не привършва.

Час и половина по-късно всички се упътват към гарата. Чака се връщането на Баба Меца. Десетки любители фотографи от половин България са заели ключови позиции. Всички недоволно мрънкат заради един пречещ на идеалната гледка парапет, но няма начин как да бъде изтръгнат.

Когато вече свирката на локомотива се чува, хора продължават да скачат по релсите в търсене на най-добрия ракурс да уловят идващия трен.

По пътя назад всички са сити, децата са поуморени, възрастните вече дремят, небето се навъсва и предвещава тежък дъжд. Облаците се оглеждат в Искъра, скалите в дефилето променят цветовете си.

Хората са доволни. Говорят си, че е хубаво често да се предлагат подобни екскурзии. Припомнят си годините, когато да се пътува в БДЖ беше щастливо и чисто преживяване.

От превозвача пропуснаха да направят няколко неща. Така, както черпеха с минерална вода, да дадат на пътниците листовки с най-интересните факти от съдбата на Баба Меца. Да пуснат във вагоните подготвени актьори, които да забавляват децата. Да подготвят няколко железничарски шапки и палки с които хлапетата да се снимат за спомен.

В България съществува една туристическа компания, която предлага висок клас пътешествия със стари локомотиви и исторически вагони и тези пътувания се купуват само от чужденци. Цената за пакетите е сред най-високите на които някакъв туристически продукт се продава у нас и варира между 3500 и 4500 евро за една седмица. Страната ни притежава едни от най-ценените и уникални локомотиви в света и затова у нас за такива пътешествия пристигат хора дори от САЩ и Австралия.

Ако една яка Баба Меца може да събере около 900 души за два дни просто за разходка, нищо не пречи на БДЖ да разработи програма с която да поне да върне любовта на хората към железницата.

Всички снимки в текста са на авторката Лияна Панделиева.

***

Никола Вапцаров