Да помагаш от сърце!

Добротата е онова нещо, което ни прави Човеци. Една млада жена го доказва с един малък жест, които обаче означава много. Чудите се за какво говорим? Ето, прочете нейния пост във „Фейсбук“

„Към 17 часа вчера, на връщане от яслата на Габи и на път да взема Тео от училище, спрях с колата на улицата, за да изчакам този дядо да я пресече. Уличка малка- квартална, която той пресече за около 2 минути. Ходеше превит на две с крачки малки, ситни, помагайки си с бастун. Беше като мравчица...не, по-скоро като охльовче. От отсрещната страна на улицата до тротоара имаше редица от спрели коли. Когато се връщах от училището с Тео и Габи, видях дядото подпрян на една от колите. Подминах.

След 40 секунди направих обратен завой и се върнах. Той вече беше тръгнал отново със ситни крачки. Слязох от колата и го попитах дали иска да го закарам до някъде. Не беше никак добре със слуха, но с малко по-висок тон и по близо до ухото ме разбра. "Ей тук до трамвая, ако може", каза той.

Това "ей тук" беше на около километър и половина от мястото, на което бяхме. Представете си колко време щеше да му отнеме да стигне пеша да там! Часове! В тези 2-3 минути, в които се возихме ми разказа, че е на 93 години, работел е "във военното", правел е карти на района, знаел е всяка уличка с новото и статото име, цял живот е бил комунист - нито крадял, нито мамел, ама сега комунистите били други. Болести никакви не знаел за тези 93 години, само шарките изкарал като дете. Сега само краката го боляли и понякога главата.

- Да знаеш от мене,  ми каза, ако те боли главата, хапче не ти трабва. Само трябва да спреш, ей така за 10 минути да си починеш, да си мислиш за хубави неща и минава веднага!

Разказа ми, как вчера, като се качвал в трамвая се измъчил, че стълбите били високи и ватманът затворил вратите, преди да се качил. Вратата го ударила и сега ставата на десния крак много го боляла, но трябвало да ходи до няква институция, от която го разкарвали от едно място на друго. Попитах го дали не е имало кой да му помогне в трамвая. Каза, че някаква жена се опитала и че хората вече не помагали... "Колко пъти моля да ми даде някой ръка да се кача на тротоара, но всеки подминава..."

Излязал от сутринта и кой знае кога щял да се прибере ако не съм била аз...

ХОРА, за Бога, бъдете човеци! Не подминавайте, не се правете, че не чувате и не виждате! Едно незначително за вас усилие, може да бъде огромна помощ за друг.

Аз от години нямам дядовци във физическия свят. Те са "горе". Ужасно ми липсват! Благодаря им, че изпратиха този дядо на пътя ми вчера!“

Това е разказът на младата девойка, който поражда надеждата, че у нас все още съществува онази добрина и топлина, за която се пее в българските народни песни. Апелът, който тя отправя накрая е много показателен за държанието ни спрямо другите. Сякаш личните драми на всеки от нас така са ни завладели, че сме започнали да губим човешкото в себе си. Разказът на дядото за държанието на хората в трамвая го доказва.

Затова е хубаво да има такива примери, които да ни напомнят, че преди всичко сме хора, а след това всичко останало.