Ди Каприо: Хайде де, 12 години си репетирам речта!

Ди Каприо: Хайде де, 12 години си репетирам речта! - картинка 1

За Лео и бленуваната статуетка, симулираната политическа коректност и истинските победители на Оскарите

7/ Нощта на Оскарите е нещо като финала на Шампионска лига. Цял сезон ги чакаш и накрая се превръщаш в нещо като абсолютен запалянко. Можеш да критикуваш на воля, на залагаш с приемливи коефициенти и накрая пак да не познаеш кой ще е победителят.

Снощи обаче Лео получи своята статуетка. Да, вярно, не за чак толкова успешен и дълбокосмислен филм със заплетена фабула, многопластов персонаж, но я получи. Вече си мислихме, че ще му я дадат посмъртно тази статуетка.

Слава богу обаче, нашите размисли по никакъв начин не вълнуват хората от Академията, които са на другия край на земното кълбо.
Струва си да обсъдим случилото се безсъние от снощи, което си струваше, за да чуеш речта на Ди Каприо накрая.

И си мислиш, че тя ще бъде затрогваща.

Насълзяваща.

Майката от детето ще разделя с драматизъм.

Ама не.

Не било.

Излиза Лео и след 12 години пот и неуморни трудения пред камерите на различни режисьори, изнася лекция за климатичния катаклизъм и ти оставяш ченето ти свободно да падне до земята и да се потресеш от безумие. След милионите благодарности, които избълва Лео, държейки Оскар-а, нежно прихванал го , тематично, със средния си пръст, се започна плосък урок по география и докъде трябвало да стигне екипът на "Завръщането", за да си направи снимките.

Безумие до безумието. Гледаш, слушаш и не вярваш нито очите си, нито на ушите си. Вярно, че Лео е активист към кампания за климатичните промени и цялата тази пледоария беше изкуствено създадена и по задължение, но все пак всичко можеше да приключи след благодарностите към Скорсезе, можеше да благодари на Деми Мур и Шарън Стоун поради лични причини, направили го по-добър актьор отколкото е.

И започваш тихомълком да си мислиш какво би станало ако някой от другите филми беше спечелил статуетката. Това си заслужава бързия анализ.

Спотлайт - стои на тънката граница с крайната пропаганда, буквално натрисащ мнението си, налагащ го повече отколкото да го анализира и подлага на някаква дискусионност.


Лудият Макс - Това защо изобщо е там??? Нагло слаб филм с преекспонирани декори и сюжет!?!?


Отвътре- навън- беше повече от ясно какво ще се случи с него и , че ще спечели. Все пак това е първата анимация, която залага на психологическия отенък и показва какво става в човешкия мозък.


Джой - обърквана съм -  Дженифър Лорънс или Кейт Бланшет - коя е новата Мерил Стрийп?


Но да се върнем към темата на темите : "Оскарът на Лео"


Помня, че бях едва на 10, когато умолявах майка ми да ми вземе касетката "Титаник" от градската видеотека. Е, успях да я кандисам и после изгледах филма около има няма 12 пъти ( Не искам да го смятам умножено по 3 часа колко време от безгрижното си детство съм дарила на този филм). Но дори малка и неразбираща какво се случва , знаех и разбирах, че макар наивна, ролята на Лео беше изиграна класно.

Години по-късно се възхитих на превъплъщението му във Великият Гетсби, който е изключително многопластов и сложен образ. Тъкмо си бях поела дъх и после отново го затаих за "Вълкът от Уплстрийт", за който, Бога ми, реално тук трябваше да бъде удостоен Лео с тази награда.

Но "Завръщането" го гледаш и го страдаш. От безсмисленост. Изправянето на човека срещу природата и сприятеляването им, превръщането им в едно.

Но не в това е драмата.

Не тук е абсурдът.


От година на година Оскарите затъват в една блудкавост и клишираност на самото събитие. Всичко започна с бунта на чернокожите.  Снощните награди бяха една дълга, неловка и политиконекоректна шега със скандала на „белите Оскари". Първо дойде дългата встъпителна реч „Расистки ли е Холивуд" на водещия Крис Рок - пълна с nigga лафове, с послания за единност и с цялата комплексарска самоирония, която Холивуд бърка с толерантността.

Пич, не беше забавно. Беше малоумно и почти ме прати да заспя.

Въпреки всичко церемонията успя да отстои угодническата си политика. Имаше от всичко по много - климатични явления (речта на Лео), имаше открит хомосексуалист, даващ Оскара си на гей обществото ( Сам Смит), имаше и имаше го и

задължителния обичан актьор, номиниран за ролята на травестит (Еди Редмейн за „Момичето от Дания"), който ако трябва да бъда честна и кино-коректна това беше филмът на годината, актьор на година , понеже момчето още от "Сурова нежност", където играе син , изнасилван от майка си системно и с години, се старае и влиза в невероятни образи и превъплъщения.

Само Еди може да изиграе психически нестабилен, сексуално насилван син, платонично влюбен във великата Мерлин ( "Моята седмица с Мерлин") , а за невероятното му травеститско "въобразяване" в "Момичето от Дания" дори няма да говоря. Беше блестящо.

Еди има енергията, аурата, чарът и магията да изиграе всеки образ, който  е разкъсан от вътрешни дилеми и психически лабиринти(въплътяването му в Стивън Хоукинг...)

 


Именно актьори като Лео и Еди, които заслужаваха едни други "Оскари" , други Академични отличия, далеч от тази симулация на "награди", която се спретна снощи ...

/30

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове