Градски легенди: Мильо от Пловдив

Как един чешит се превърна в небесен изповедник

По-възрастните пловдивчани с умиление си спомнят за малоумния добродушко Мильо.  Главната улица в града е била негова територия. Вървял по нея след някоя момичешка тайфа, слагал ръка зад  едното си ухо и се провиквал с цяло гърло: “Айдаааа”.

Никой не знае кога е роден Михаил Димитров Тодоров,

останал за поколенията само с името Мильо. Живял е в малка стаичка в полумазе, с единствено прозорче с решетки, на ул. „Теодосий Търновски”, близо до катедралата на ул. „Съборна“.  Градската легенда разказва, че бил много умен, говорел няколко езика, но полудял от много четене на книги, също като Дон Кихот.  Други споделят, че бил  много добър ученик, но в III или IV клас се разболял от менингит, който се отразил на психическото му състояние.

Винаги бил чист и изгладен, с каскет, нахлупен над огромните си, тъжни очи.

Възрастни пловдивчани го помнят и описват: „Гърбоват, нисък, несъразмерен, с голяма глава и огромни уши. Беше малоумен, но изключително добродушен.”
За него се разказват десетки истории, коя от друга по-пикантни. Спомените на хората от Пловдив за Мильо са свързани предимно с външния му вид и слабостта му към девойките.  Вълнуващата легенда за свръхчовешката надареност на зевзека карала мнозина да го замъкват някъде, да му разказват разни истории за жени и да го карат да се възбуди.

На Главната улица в града под тепетата имало една баничарница. Мильо редовно стоял там, а през лятото, когато било горещо, зевзекът бил обут с къс панталон, през който всички дадености се виждали.

Хората, и най-вече жените, му се радвали и му подавали храна.

През 1972 г. в сладкарница “Мечта” на една от масите седнал любимецът на пловдивчани Мильо. В заведението влизат две красиви млади момичета и купуват торта. “Ще ядем тортичка”, провиква се със специфичния си глас чешитът. Девойките, слушали легенди за неговата надареност, му предлагат: “Ако си свалиш панталона и го тропнеш на масата, тортата е от нас.” След десет минути добродушният талисман на града си тръгва със сладкиша и две безалкохолни в добавка.

Всички си правеха майтап с него, но го обичаха, и той не се засягаше, помнят жителите на града. Никога не му се налагало да проси, защото всеки му подавал храна.

Друга местна легенда разказва за една лекарка, която живеела самотно,

решила да провери слуховете  мъжкото достойнство на Мильо.
Поканила чешита, изкъпала го, правили каквото правили, нахранила го и накрая му казала да не казва на никого какво се е случило. Тръгнал Мильо да си ходи, по стълбите повтарял заръката и когато слязъл на улицата, изведнъж си припомнил какво го помолила благодетелката му. Обърнал се към балкона й и се провикнал:   Доктор Иванова-а… Доктор Иванов-а-а! Обещавам да не кажа на никог-о-о-о… До вечерта вече целият град знаел какво се е случило.

Но не всичко било розово в живота на нашия герой.

Понякога сладура Мильо ставал обект и на злобни шеги.  Художникът Христо Стефанов си спомня за един такъв случай, който го разтърсил. „Бях ученик в гимназията и с един мой приятел, който отдавна е в Израел, минавахме покрай езерото в градската градина. Беше ранна пролет и студено, когато отнякъде долових жалък стон. Приближихме до езерото и видяхме вътре, до пояс във водата да стои уплашен и плачещ Мильо. Някакви момчета си бяха направили злобна шега и го бяха хвърлили във водата. Ние с моя приятел се хвърлихме, извадихме го и го заведохме до тях.”

Стефанов е един от художниците, в чиито платна Мильо е запечатан.

Рисувал го е и Йоан Левиев,  Златю Бояджиев го е изобразил като пастир. Пловдивските фотографи, като Кръстьо Лазаров, пък обичали да го снимат. С една от снимките, озаглавена „Несретник”, той участва през 1986 г. в окръжна изложба на фотографите.

Мильо попада и в кадър при снимките на сериала „На всеки километър”. Камерата го е увековечила да стои пред една от пловдивските църкви.

Умира в мизерия през 1983 или 1984 г. никой не знае с точност кога...

Разболява се от грип, който прераства в пневмония. Намират го в стаичката му посинял и вкочанен. Погребан е близо до църквата на Централни гробища, но мястото отдавна е затрито.
След смъртта му става ясно, че всъщност най-голямата мистерия около него, породила легенди за мъжката му надареност, се дължи на херния.

През 2013 година Мильо оживя в статуя на Главната улица в града под седемте тепета.

Седи на стълбите под Сахат тепе, излят от бронз, сложил едната си ръка на ухото, а другата е пъхната дълбоко в джоба му.

Пред скулптурата му често се спират момичета, които шепнат желания в ухото му. Пловдивският чешит Мильо се превърна, без да знае, в небесен изповедник. Скулптурата на сладура е любим обект за снимки на туристите в града. И макар не всеки да знае всъщност кой е Мильо, добродушкото както винаги не отказва снимка на никой.

/29

Facebook Коментари

Коментирай

Къде ще прекарате коледните празници?

Блогове