Дневникът на един луд
7/ Всеки го е виждал по главната улича "Цар Симеон" в Стара Загора. Обикновено ходи повит в родопски одеала, независимо от сезона. Без значение пек или дъжд. Отдолу облеклото му включва само бельо или бански.
Живее навсякъде.
Често иска да си поговори с някого, но единственото, което хората му казват, когато ги спре , е: "Махай се!" - отвратени от външния му вид - мърляв и невчесан.
Това е Стефчо. Емблемата на Стара Загора.
ВИП дефилиращия модел по главните улици, който повечето смятаха за градска сензация, снимаха се с него, даваха му цигари, купуваха му кафета, някой дори си говориха с него. Макар и нечленоразделна, речта му беше простовата и наивно детска.
Никой не го е виждал от поне две години. Градът сякаш е загубил своята легенда. Стефчо внасяше колорит и разнообразие в живота на старозагорци. Често се появяваше, изскачаше от някоя малка уличка и дефилираше с родопското си одеало, банския си , хванал кенче бира и цигара. С размахан показалец четеше свой морал, някак си под мустак. С амбицията на диктатор и походка на световен модел, Стефчо беше известен със своята обикновеност, простоватост, детска наивност.
Като истинско дете често задигаше напитките на хората по градските кафета,
без да ги пита и ги правеше свои. Известно заведение в центъра го хранеше на добра воля.
Старозагорци бяха свикнали с него. Макар много от тях да го нападаха, да му се подиграваха, имаха и такива които виждаха отвъд несресаната му коса. И знаеха, че душата иска разговор. И цигара.
За семейството му не се знаело много.
Само че всички били с някакви психични отклонения, но Стефчо отнесал най-много от семейната карма. Три пъти прибиран в Психиатричната болница в гр. Раднево (на около 30 км от Стара Загора). Последният явно бил окончателен и бялата риза вероятно се е оказала негова за достатъчно дълго време.
Говореше се, че дома му бил подпален.
Не беше ясно на кого точно е сторил зло добродушния клошар Стефчо. Модната икона, на която Оскар де Ла Рента би завидял за съчетанието от найлонова торба, боксерки с коралов цвят, прокъсан потник (Стефчо не обичаше да носи горнища) и родопско одеало, носено като мантия на добротата му. 
Приятели от Стара Загора, до един, споделят, че за тях Стефчо е олицетворение на съвременна България.
Прокъсана, одърпана, не с всичкия си, но никога злонамерена. По детински наивна и добродушна.
Стефчо често не можеше да подреди мислите си в организирана реч, но с жестове умело показваше, че иска бира и цигара.
Появяваше се като по часовник - винаги в следобедните часове минаваше по ул. "Августа Траяна " , където децата от съответната смяна в ПМГ "Гео Милев" скачаха по време на час и заставаха на прозорците с викове "Ето го Стефчо!" "Ето я модната икона!" - абсолютно без никаква подигравка.
Стефчо беше като късмета с коминочистача.
Ако го видиш, ще ти върви цял ден. А ти просто трябва да му се усмихнеш да му дадеш цигара и огънче, да сгрееш душата и тютюна му. Повечето когато го виждаха скандираха "Стефчо президент!" Той показваше беззъбата си усмивка, но не разбираше. Радваше се, че хората му се радваха.
И се раздаваше. Макар подигравките от злонамерени старозагорци.
Макар нищетата. Не отказваше на никого. Да си поговори или да му вземе кенчето бира.
Стара Загора и Стефчо бяха центърът на вселената. Раднево си прибра половината център. И взе огъня за тютюна на Стефчо и цвета на Стара Загора.
