Изгубени в носталгия по миналото

Изгубени в носталгия по миналото - картинка 1

Или как вече 26 години се борим с кошмарите си

4/ Млад човек съм. Не съм живял, когато страната ни е била тоталитарно устроена.

Обичам разкази за миналото, вълнувам се как са живели хората по онова време. Обичам историите на дядо.

Интересувам се през какви перипетии са преминали, по какъв начин са се борили за промяна. Промяната, в която живеем всички днес.

През далечната 1989 г. обществото е залагало големи надежди, че ще има по-светло бъдеще, ще успее да се развие в правилната посока и ще се устрои по различен начин.

Надеждите се сблъскват с реалността.

Това е сблъсък, страшен, грозен.

Резултатите са на лице - упадък, загуба на традиции, загуба на самочувствие и пълна липса на морал.

Интересно явление в нашето общество е кратката ни памет.

Забравяме бързо престъпното управление  на страната, забравяме пораженията и кризите, забравяме имена и лица и допускаме отново да ни правят на балъци.

Да, балъци сме в истинския смисъл да думата. Късата памет на народа помага на политиците, те успешно пренаписват редовете в своите биографии.

Наглостта им е безкрайна, също както нашето мълчание.

Вярата за някаква почтеност, нормалност и свян на властимащите в България е тотално убита. Апатията на българите към целия процес в страната расте. Вероятно ще продължи да расте, като малко кученце. Развива се бързо, но се учи трудно.

Изумявам се от носталгията на българите по миналото. Едно минало осеяно с безброй трагедии. Тази носталгия по годините на социализма изглежда твърде романтична, сякаш е от друг свят.

Разминаването на реалности отново не ни е чуждо.

Носталгията е удивителен феномен. Хората си спомнят само ниските цени и са забравили напълно дефицита и репресиите. Други казват, че едно време е имало от всичко. Тези мнения бих ги подложил на сериозна дискусия. Искам да чуя какво е Вашето мнение? Какво сте изпитали, през какво сте преминали.

При социализма левчето е имало съвсем друга стойност. Българите смятат, че с по-малко пари са си позволявали повече „екстри“. За „екстрите“ обаче е било необходимо да се редиш на километрични опашки, ако имаш късмет евентуално ги получаваш. Цените при соца са изкуствени, нереални, определяни не пазарно, а със съответното постановление.

Жилище- двустайно е струвало към 10 хиляди лв., но се е взимало с чакане 20 години, или евентуално по-бързо с връзки. Времето тогава се помни и с непрекъснатите навалици в „Кореком“ (валутните магазини на социализма). Там българите са си купували кафе, дънки, телевизори, аудиоуредби и други вещи.

Хората са забравили тези неща. Обръщат се с истинска меланхолия към „славните“ времена.

Попаднах на доста интересни коментари на потребители в социалните мрежи. Харесах си един. Мисля да Ви го споделя

За цената на левчето в НРБ, аз бих добавил, че банани и портокали пускаха по Нова година като луксозна стока. А за български телевизор с вносен кинескоп или вносни маратонки се чакаше цяла нощ пред магазина. Западна Европа беше пълна с югославски гастарбайтери. А за нас и Югославия беше Запад. Един процент от българите бяха ходили на Запад. В Северна Корея сто процента от стоките са местно производство. Но аз не бих живял там...Единственото, за което имам носталгия е младостта ми, но нямам никаква носталгия по телевизорите “Опера”, москвичите, евтината боза, но истинска и мечтата да получиш паспорт и “изходна виза”, за да видиш някой ден нещо от света.”

Амнезията е страшна.

Състоянието, в което паметта е увредена, пречи. Причините за амнезията ни са чисто функционални. Тя ни води до неспособност да си представим бъдещето. Връщаме се назад, но помним само „хубавото“. Няма как да си представим ясно бъдещето.

Едни помнят социализма с дълбоко умиление за младостта си. Други с безгрижието.

Живот ужасен, но под похлупак. Еднакво нямащи, но осигурени, макар и минимално.

Споменът е осмислен като жалба по нещо ценно, изгубено в изминалите години, отказ от действителността, завръщане към едно желано „преди“. Може би хората осмислят ежедневието си в настоящето, компенсират чувството на изгубеност. Завръщането към миналото е единствения им изход от бездуховното днес.

В разминаването на копнежи и реалност се ражда страданието.

Разочарование след падането на Живков и бягство извън пределите  на България.

Ще завърша този текст  с произведението на Димчо Дебелянов-„Да се завърнеш в бащината къща..“

а изводите ще оставя на Вас!

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник,

Напразно спомнил майка и родина!“

/10

Facebook Коментари

Коментирай

Къде ще прекарате коледните празници?

Блогове