Войната от Йом Кипур: Истинската победа на Давид над Голиат

Войната от Йом Кипур: Истинската победа на Давид над Голиат - картинка 1

"Война за оцеляване, не за победа"

Войната от Йом Кипур е не като никоя друга в историята на човечеството. Планирана дълго и старателно, тя има една цел - да унищожи Израел окончателно и да "издави всички евреи в морето". Т.е. нещо като Окончателно решение 30 години по-късно. 

Предистория:

След 6-дневната война от 1967 г. в Израел цари еуфория. Въпреки появата на ООП и засилването на палестинската съпротива, в страната се шири мнението, че скоро няма да има нова война. Израел е сигурен в превъзходството си над арабските армии, като главна опора на това превъзходство се считатат ВВС. Също така се засилва американското сътрудничество.
Резултатите от тези заблуди са съкращаване на бюджетите, прекомерна увереност и откровено нехайство. Реалността е различна - арабските държави, начело с Египет, се готвят за реванш. Мимолетната загуба от 1967 г. се счита за позор и тегне като черен облак над управяващите режими в Египет и Сирия. Много от уроците обаче са научени - редица египетски генерали са разжалвани, отделя се повече внимание на разузнаването, дезинформацията и секретността на плановете.

На 6 октомври 1973, денят Йом Кипур, Египет и Сирия нападат Израел едновременно от юг и от север. Нападателите са подкрепени и от други арабски страни - Ирак, Саудитска Арабия, Кувейт, Мароко, Либия, Тунис, Судан и др.. Ливан не участва, но радарните му установки помагат не сирийската армия. Съседна Йордания от самото начало проявява липса на какъвто и да е ентусиазъм да участва в коалицията и макар да изпраща две дивизии в Голан, в крайна сметка те не влизат в сражения и по-късно са изтеглени. Крал Хюсеин дори заминава за Тел Авив десетина дни преди войната и предупреждава правителството на Голда Мейр, че се готви нападение от Сирия. За съжаление, на предупреждението му не обръщат особено внимание, като му казват, че само през септември имат десетина подобни сигнала, но никой от тях не бил достатъчно убедителен. 

Съотношението на силите е приблизително 2 към 1 в полза на обединените арабски армии.

В тази война атакуват първо арабите. Египтяните преминават израелската военна линия Бар-лев на Суецкия канал. Израел не очаква атаката на два фронта и това улеснява арабските съюзници в началото на войната. На всичко отгоре, денят е Йом Кипур - най-свещеният за евреите ден в годината. В този ден никой не работи, всички имат задължението да измолят прошка за себе си и да попаднат в Книгата на праведните. Ритуалът изисква пълен отказ от всичко, което може да ги разсее в молитвите - каквато и да е дейност, включително ядене, четене о вдигане на телефона, например. Последното се оказва най-лошо - армията е в отпуск за празника, а никой не си вдига телефона, за да бъде призован по тревога.


Налага се армията да извади на улиците коли с мегафони и буквално, както хиляди години назад да призове гражданите да защитят родината си. За сметка на това,

оскверняването на най-свещения от всички празници предизвиква толкова гневна обратна реакция, че десетилетия по-късно военните историци ще се съгласят - арабите са допуснали огромна грешка,

избирайки точно този ден за атака, надявайки се да сварят евреите по домовете им.

Египет е въоръжен с ракети земя-въздух, които помагат на арабската страна да отблъсне въздушните атаки на Израел (загубите са толкова големи, че премиерът Голда Меир забранява използването на авиация). Египетските войници са въоръжени и с ново оръжие, което поразява наземните цели, а именно, нови базуки, които могат да се пренасят в малки куфари, и се сглобяват лесно.

Израел изглежда притиснат до стената, когато арабското командване заповядва на войниците и ракетите да навлязат навътре в Синайския полуостров. Тогава израелската авиация открива недостатък на съветските ракети – те са с "не-умна" глава и не могат да "преследват" целите си във въздуха. Еврейските самолети започват да унищожават ракетите по-лесно и със значително по-малко поражения.

На земята израелските танкове удържат някои победи благодарение на авиацията. Армията съумява да се прегрупира и отблъсква част от арабските сили.

С посредничеството на американския държавен секретар Хенри Кисинджър  през 1974 г. и 1975 г. са постигнати споразумения за разделяне на израелските от една страна и египетските и сирийските войски от друга страна в Синайския полуостров и на Голанските възвишения.

С оглед на голямото численото превъзходство, изненадата на стратегическо и на тактическо ниво и техническото предимство в някои аспекти (най-ярко в инфрачервените уреди за нощно наблюдение на танковете)

арабските армии по всички прогнози би трябвало да победят в тази война. И все пак това не става.

Израелските екипажи имат ясно изразено превъзходство в тренировката, бързо се адаптират, командирите умеят да импровизират и не се колебаят да действат на своя глава в случай на нужда. Но има и простия мотивационен елемент - за разлика от арабските войници, израелските са убедени че се бият за съществуването на държавата си или както казват историците - "не за победа, а за оцеляване".

Моше Даян нарича войната от 1973 г. "война на бащи и синове" и в този израз всъщност има голяма доза истина - тези които са били младежи през 1948 г. все още служат през 1973 г., но сега вече редом с тях стрелят синовете им (и дъщерите им).

През 70-те години IDF е почти сигурно най-опитната армия в света: практически всичките и офицери и голяма част от войниците и са участвали в четири победни войни и безброй "неофициални" сблъсъци и засади за 25 години, нещо с което не може да се похвали никоя съвременна армия. Следният цитат илюстрира много добре положението:

Равносметка:

Ануар Садат изненадва израелците като изразява готовност да преговаря веднага след войната. За парламентьори са избрани генералите Аарон Ярив и Мухамад ал-Гани ал-Гамаси. Уговорена е размяната на пленници, снабдяването на обкръжената 3-та армия и настаняването на Сини каски между армиите. Последват преговори в Женева. Последните израелски войски се изтеглят отвъд Суец през март 1974 г. Серията срещи продължва в Кемп Дейвид и в края на краищата довежда до посещението на Садат в Израел през 1977 г. и мирния договор между Израел и Египет от 1979 г. Синай е върнат на последната. В резултат от войната страните от ОПЕК обявяват петролно ембарго на САЩ, Холандия и по-късно на други страни; стига се до първата петролна криза в историята. В Египет популярността на Садат се вдига (заради началните успехи във войната), позволявайки му да осъществи някои от нужните икономически реформи. След няколко години обаче всичко е забравено и към 1977 г. студентите отново се вдигат на протести, избухват гладни бунтове, тълпите наричат Садат "предател" и "мошеник".


На север Сирия загубва целите Голански възвишения. Линията определена от ООН остава граница и до днес и формално двете страни са във война и до днес. Сините каски обаче създават демилитаризирана зона и това е един от малкото случаи на успешна намеса от ООН - буферът действително прекратява ежедневните артилерийски престрелки и самолетни дуели над границата.

Вътре в Израел войната има повече от драматични последици. Обществото е шокирано, митът за непобедимостта е разбит, търсят се виновни и кладите вече са готови. Още един герой от войната - 33-годишния капитан Моти Ашкенази, защитавал форт "Будапеща" в продължение на 18 дни, подема протестно движение. За главен виновник Ашкенази сочи министърът на отбраната Даян. Основана е съдебна комисия, за да се разследват причините за пропуските. Намерени са 6-ма главни виновници, между които началника на ГЩ Давид Елазар, началника на АМАН Ели Зейра, и командирът на ЮФ Гонен. Заключенията на комисията снемат отговорността от Голда Меир и Даян, но общественото мнение е твърде негативно настроено, особено срещу Даян. Накрая, на 11 април 1974 г. Голда Меир подава оставка. Последва я цялото и правителство. Премиер става Ицхак Рабин, който през войната е бил неофициален съветник на Елазар.

Жертвите от сраженията са тежки и за двете страни.

Особено за Израел, като процент от населението загиват повече хора отколкото губи САЩ за целия период на Виетнам. Еврейската държава дава между 2220 и 2800 убити и 7-8000 ранени. 400 танка са напълно унищожени, 600 са повредени и върнати в строя. 102 (или 104) самолета са свалени, почти всички от ПВО.
Арабските армии представят данни за около 8500 убити и 20 000 ранени. По-популярната оценка е 10-15 хил. убити и 30 хил. ранени, а някои анализи сочат дори 20-30 хил. убити и 50 хил. ранени. Загубите на техника се оценяват на 2250 унищожени или пленени танка (Сирия губи почти всички от началните си 1400 танка в сраженията) и 432 свалени самолета.

/41

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове