Виолета- вярната и последна жена на Христо Фотев
Шедьовърът "Господи, колко си хубава!" е посветен на Милка Керемедчиева, първата любов на Фотев, отдавна омъжена в Мадрид. По онова време тя е ученичка.
Самият Христо разказва за нея на Виолета, която пък никога не я смятала за съперница.
Е, от любопитство го попитала толкова красива ли е била бургазлийката Милка Керемедчиева, на която е посветено емблематичното „Господи, колко си хубава!".
„Добре, ти как си я представяш?" - отвърнал на въпроса с въпрос той.
„С едни дълги руси коси..."
„Всъщност: нищо подобно - казал поетът. - Беше с кафява коса и кафяви очи."
„Ами значи почти като мен!" - отбелязала съпругата. А с времето разбрала, че стихотворението всъщност е за всяка една обичана жена. Без значение точно как изглежда.
"С удоволствие бих се запознала с нея, за да видя дали наистина е толкова красива. Стихотворението всъщност е за всяка обичана жена. Христо често ми казваше: "Остави тези подробности, важното е, че ме имаш на живо".
Вървеше като същество, излязло от морето, с несигурна походка, не като сухоземен. Раменете му бяха повдигнати, сякаш имаше криле. Невероятна антропология. Никога обикновен, метафоричен.
Много го харесваха жените. Винаги зад него вървеше шлейф от ученички, актриси, поетеси. Стана ли за малко от масата в ресторанта, и мястото ми до него вече е заето. Приятелите му много ме обичаха. Христо никога не унижаваше човека, пазеше достойнството му. Издигаше жената на пиедестал. Не е до обикновеното кавалерстване и целуването на ръката. Чувствах се наистина красива.
Никога не съм била обикновена жена в негово присъствие. Сутрин тайнствено ми казваше: "Виолета, тази нощ видях твоя ангел-пазител". И аз му вярвах. Откъде ги знаеше тези неща? Може би отгоре му ги диктуваха. Толкова години намирам ново значение на стиховете му, разкривам кодове.
Бях на 18, когато откраднах негова книга от библиотеката. Не се намираше никъде по книжарниците. Тогава го четях, преписвах в тетрадки, вече бях влюбена в него. Пишеше в ход, в движение, седнал. Скицираше всичко в главата си. Питам го какво прави, а той казва - работя. Помнеше. Преди да излитне във вертикала, беше заобиколен с купища творби на други автори, които четеше едновременно. Смъртта не може да раздели хората. Чувствам около себе си неговата любовна аура. Той е тук."
„Ти ще си моята вдовица." Това й казва поетът Христо Фотев в деня на сватбата им. А тя не се учудва. Свикнала е със светлите му безумства, с внезапните ясновидски пориви, с таланта му. Сравнява живота си редом до твореца с джаз. С виртуозна, щура импровизация, в която нищо не е случайно.
Виолета не смятала фамилията й да е Фотева. А Михайлова-Фотева, с тире. Но нещо в гражданското се объркало и тя си тръгнала с фамилията на мъжа си.
"Толкова тънък слух имам, че нощем чувам стъпките на духовете и шумоленето от сънищата на Виолета."
Христо обичаше да мълчи. "Мълча, за да пощадя себе си и другите", обясняваше той. Връщам се веднъж от пазар и намирам Христо, Иван Черния, Моната Венов, Ангел Тихонов - всичките едни великолепни темерути, които си мълчат. Казваха си много неща по този начин. Връхлитам при тях с бирата, а те продължават да мълчат. Питам ги няма ли да пият, а Христо ме поглежда: "Виолета, моля те, не нарушавай тишината!" Прибирам се в другата стая и точно след пет минути се чу вик: "Виолета, дай бирата!"
При Христо поезията съвпада изумително с етапите от живота му. Роден в неделя, на Благовещение. Отлита в събота, на Св. Седмочисленици.
И поклонението, както и животът с Христо Фотев, е необичайно. Виолета разпознава всички присъстващи, все едно любимият й диктува.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.
