Ейми Уайнхаус и Блек Фийлдър-Сивил
"Знаейки, че си хазартен играч... трябваше да предвидя, че любовта е губеща ръка." - това изпява Ейми Уайнхаус в една от песните си посветени на Блек.
Отложените концерти, сблъсъците със закона и престоите в клиники за алкохолици даваха на пресата достатъчно материал за писане; коментаторите виждаха паралел между саморазрушителните отношения на Ейми Уайнхаус с Блейк Фийлдър-Сивил и връзката на Сид Вишъс и Нанси Спънджън.
През 2005 година среща Блейк Фийлдър-Сивил в кръчма в Камдън. Той й се представя за „асистент режисьор на музикални клипове". Въпреки че си има сериозна приятелка, започва връзка с Ейми. Татуира си името й зад дясното си ухо, а тя неговото - над сърцето си. Освен това двамата имат подобни белези на ръцете си (причинени на едно от така наречените „партита за самонараняване" на Фийлдър-Сивил.)
Ейми признава, че когато двамата се запознават, тя пуши трева и пие повече, отколкото е полезно за нея. Но с напредване на връзката им певицата става печално известна с пиянски изпълнения на публични места. Дори веднъж слиза от сцената, за да повърне. На наградите Q през 2006 крещи на Боно, докато той благодари за приза си: „Я млъквай! Изобщо не ми пука какво мислиш!"
И от песните й става ясно, че връзката й с Фийлдър-Сивил (когото тя нарича „Бейби") е изпепеляваща. Година след запознанството си с Ейми той се връща при старата си приятелка и през месеците, в които са разделени, певицата потъва в депресия. Така се ражда Back to Black, албум от тъжни песни, който й печели Мъркюри и се продава в повече от милион екземпляра във Великобритания. Влиза директно на 7 място в американската класация - най-високата позиция, заемана някога от британска певица. През февруари 2007 година Ейми печели Брит за най-добра изпълнителка.
През април 2007 подновява връзката си с Фийлдър-Сивил и през май - пренебрегвайки молбите и увещанията на семейството си - се омъжва за него на церемония, струваща 60 паунда, в Маями. Двамата отпразнуват сватбата с хамбургери и пържени картофки, а после се заключват за 48 часа в хотелската си стая.
И тогава купонджийството на Ейми започва опасно да излиза извън контрол. Веднъж се събужда с одрана ръка и признава: „Нямам представа откъде е това. Мразя загубата на памет. Случва ми се прекалено често."
През август заминава със съпруга си на тридневно пътуване, подгрявано с хероин, екстази, кокаин, конския транквилант кетамин и алкохол. Естествено, поема свръхдоза и е откарана в болница. Промиват й стомаха и й бият адреналин. След това тя постъпва в клиника за лечение на зависимости в Есекс. Въпреки че курсът е осемседмичен, със съпруга й остават там само три дни. И тогава идва среднощното сбиване в Сохо. Ейми и съпругът й са снимани: той - с издрано до кръв лице, а тя - с кървящи физиономия и стъпала. Което навежда на мисълта, че си е инжектирала наркотици между пръстите на краката.
„Знам, че имам талант, но не съм дошла на тази земя, за да пея, а за да бъда съпруга и майка и да се грижа за семейството си. Обичам работата си, но животът не започва и не свършва с нея."- това е желанието на Ейми. Тя не иска много. Не мечтае за голямата сцена. Иска Блек, малко алкохол и повече наркотици. Тогава тя би била щастлива.
До последния си ден, макар да е с друг мъж, който я посещава в деня на смъртта й и й вдига скандал, че общува все още с Блек, тя не спира да обича лошото момче, представил й се в онази кръчма като режисьор на клипове...
Тази смъртоносна и огромна любов Ейми не може да преглътне лесно като екстази. И я отнася в гроба завинаги.
