Историята на един изгубен живот, разказана от скърбящият баща
Епикриза на Александрия Росенова Николова
Александрия се ражда на 27.02.2016 година. Диагностика и клинично лечение - новородено с дихателна недостатъчност чрез механична вентилация. Кърмаче на 16 дни, което не успява да опознае света около себе си. Малко момиченце, което става любимо на стотици души само за секунди, но няма възможност да ги опознае. Това са нейните думи, нейната история, написана от любящият й баща.
Всяка седмица ще ви запознаваме с историята на Александрия, ден по ден.
Ден трети
Както вече разбрахте ние бебетата можем да правим най-различни неща.
Ето ме отново на бебешката полянка. Днес обаче тя беше различна. Нямаше ги розовите понита, пухкавите коронки на дръвчетата ги нямаше. Къде са и другите бебета? Стана ми студено, исках да се върна и да се сгуша в Мама.
Там в края на полянката където се катерихме на облачетата и летяхме, три големи фигури облечени в бели дрехи стояха в кръг. Пееха.
Над тях, едно облаче, само че не като тези с които си играехме се беше надвесило и също пееше. Любопитството се обади и бавно запълзях към тях. В средата имаше един голям предмет, който издаваше приятни звуци. ”...Свири дъще, свири, на пианото голямо, колко мъничка си ти, а небето е голямо…”
Протегнах ръчички, исках да ме вземат и да ме гушнат. Облачето тупна върху тях и се появи една прозрачна врата. Обърнах се, зад мен друга такава врата. Това някаква игра ли е ? В ляво от мен, трета врата се съедини с другите две. Нещо ме хвана за крачетата и аз паднах на земята. Меката трева беше променила цвета и вида си. Боцкаше. Четири листа се увиха около крачетата и ръчичките ми. Исках да извикам за помощ, задушавах се.
”Готова е за преглед , пуснете машината.Не се тревожи малко човече, няма да те нараним…”
Усетих въздуха, който бавно проникна в мен. Не ми беше достатъчен. За първи път страхът дойде при мен. За миг си помислих дали да не кажа и третото си желание и всичко това да изчезне.
Тягостната тишина, този дразнещ шум, който машината издаваше - пип пип пип пип...
Студеното слънце, което светеше на тавана бе толкова плашещо. Чух стъпки. Две големи фигури влязоха в стаята. Лицата им бяха покрити, само очите им се виждаха. Държаха се за ръце. Но това не е ли Мама?
“Здравей Алекс, аз съм баща ти! Много те обичаме!”
И аз ви обичам. Но защо не мога да се гушна при вас? Помогнете ми да изляза от тук. Толкова е страшно. Мамо, направи нещо. Махни тези стъклени врати. Татко, помогни ми. ”Трябва да се връщаме.” - каза Мама и видях как сълзите и капеха. Татко докосна маската на лицето и допря пръстите до стъклената врата. Толкова мъчно ми стана. Изоставена ли бях? Беля ли съм направила някаква? Аз съм едно малко бебе. Имам право да правя белички. Не ми се сърдете. Вратата след тях се затвори ...
Пип ...пип...пип… пип ...
/40
