Моите 16 дни на този свят

Епикриза на Александрия Росенова Николова

Александрия се ражда на 27.02.2016 година. Диагностика и клинично лечение - новородено с дихателна недостатъчност чрез механична вентилация. Кърмаче на 16 дни, което не успява да опознае света около себе си. Малко момиченце, което става любимо на стотици души само за секунди, но няма възможност да ги опознае. Това са нейните думи, нейната история, написана от любящият й баща. 

Много от вас ще се слеят с историята, ще я почувстват като своя. Целта на баща й е да намери спонсори за историята си "Моите 16 дни", като спечелените пари ще дари за новородени със същите или сходни заболявания както малката му дъщеричка. 

Нашата малка дъщеря ,

която свири на пиано.

Колко мъничка е тя,

а пианото голямо ...

Здравейте,  аз се казвам Александрия и това е моята история. Аз съм едно бебе и това не бива да ви подвежда. Ние бебетата умеем толкова много неща … Когато спим ние всъщност чуваме и усещаме всичко, което се случва на този нов за нас свят. Сигурно не знаете какво сънува едно бебе? Аз ще ви издам нашата тайна!

Вчера например преди да се появя, бях със своите приятели на една бебешка полянка. Там всичко е толкова малко и пухкаво. Розова трева, ухаеща на люляк, розови дръвчета с пухкави коронки , розово-бели облачета, които толкова ниско летят, че можеш да се качиш на тях и да полетиш. Ето и понитата, те са ни любимите. Малки розови понита, които се гушкат в нас и ни дават да се катерим върху тях. На нашата бебешка полянка винаги е топло и толкова розово и чисто. Ето ме и мен, качила съм се на едно пухкаво облаче и летя със него около полянката. То се насочва към едно от дръвчетата и аз падам върху меката коронка, толкова е хубаво.

                                                                                                                                                        Илюстрация: Александрина Христова

Друго облаче се приближава и се превръща в една човешка фигура.

“ Здравей, Алекс! “

Усмихнах се на облачето което се беше преобразило и му се изплезих. То ме погали със пухкавите си топли ръце и продължи да говори:

“Алекс, знам че ме разбираш,  както знам, че това е вашата бебешка полянка, искам да ти кажа нещо много важно! Скоро ще отидеш в света на големите хора! Ние имаме нужда от теб! Сега аз трябва да се погрижа за нещо друго - запомни, че твоята мисия предстои! “

Усмихнах му се отново, защото разбрах всичко, което ми каза. Усмивката за нас бебетата е положителният отговор на казаното от големите хора. Облачето ме прегърна и изчезна. В този момент аз се спуснах надолу по коронката и тупнах на земята ... извинявай Мамо…

Първи ден

Когато се намерих на земята тя имаше различен вид, беше мокра и хлъзгава. Какво по хубаво от това да се спуснеш по топлата и влажна розова трева. Изпънах ръчичките напред и се спуснах. Появи се наклон и за момент се ужасих когато видях , че края на наклона има вид на голяма фуния от сладолед. Въздухът за миг се стегна и помислих, че ще се задуша. Панирах се още повече. Започнах да махам ръчичките си, но нещо ме хвана за тях. Чувах гласове. Гласовете на големите хора. За миг отново въздухът не ми достигаше. Края на фунията идва и усещам как някой ме хваща за ръчичките ми по-здраво. Аз започнах да ритам с крачетата си, като внимавах да не нараня Мама. Знаех какво се случва. Не подценявайте бебетата. Вече чувах ясно гласовете и усетих нежните и влажни ръце на Мама. В безопасност съм. Исках да отворя уста и да и кажа колко много съм щастлива, че съм в нейните прегръдки. Успях само да се усмихна и нуждата от въздух ме накара да зарева като голям човек.

“Момиченце е, честито, три килограма и двеста грама. Красавица”- гласът който каза това ме грабна и понесе навън.

Аз се уплаших, исках да съм си при Мама .

“Сега ще те покажем на Татко ти” - каза гласът и аз с още по-висок глас заплаках. Това ли е светът на големите. Правят с теб каквото си искат.

Бях уплашена и продължих да плача с всичка сила. Помислих си, Татко ще ме спаси от лошата леличка. Вървяхме по един коридор, който миришеше доста странно. Още не мога да определя на какво, но надявам се, че след време ще зная. Чувствах се оцапана и нямах търпение мръсните неща по мен да бъдат измити. Все пак съм момиче и чистотата е важна за нас.

Спряхме се и усетих как погледи и усмивки на други големи хора ме заливат.

“ Колко е прекрасна , прилича на баща си, страхотна е, най-хубавото бебе…”

“Татко Росен, къде си?" - каза лелката която ме носеше.

“Той пътува, в момента не е тук…”

Отново се разплаках, почувствах се беззащитна. Надявах се, че в ръцете на Татко ще съм в безопасност. Ние бебетата имаме способност да бъдем навсякъде. В този момент полетях и видях как една кола в един тъмен тунел се въртеше. О, Татко не бива сега да ти се случва лошото нещо. Аз също те обичам и искам да бъда под твоята закрила. Забравих да ви кажа, когато бях на бебешката поляна и говорих с облачето, то ми каза, че имам право на три желания. В този момент когато видях колата на Татко как се въртеше смъртоносно, аз поисках първото от трите желания. В този миг колата се изправи и продължи бавно напред. Благодарих на облачето и се върнах при Мама.

Чудесата съществуват в нашия бебешки свят. Повярвайте.

Автор: Росен Николаев 

Еmail: ros782@abv.bg