Морският дневник на едно куче - част 2-ра /СНИМКИ/

Морският дневник на едно куче - част 2-ра /СНИМКИ/ - картинка 1

Приключения на един шар пей в Созопол

Събота:

Доволен бях от факта, че си получих обратно безценното меко легло. Зърнах и любимите си играчки – плюшена котка на име Муфаса (незнайно защо така я бяха кръстили човешките приятели на батко, когато ходихме до Говедарци. Тогава исках да се запозная с едни странни създания, наречени „козички“ и „кончето“, но не ми се получи.) и топката, от която буквално полудявах (все се опитвам да я спукам, но нещо не ми се получава, явно е прекалено здрава. Нищо, ще си тренирам захапката и един ден ще успея.)

Малко по-късно, след като катуна бе грижливо разопакован, батко реши, че му е време да излезе и да ми купи разни неща. Остави ме в бърлогата да се ширя. Започнах да пробвам всички големи легла, въргалях се, мятах се, хлъзгах се по паркета, въобразих се на кучешкия Майкъл Джексън. Жалко, че нямаше кой да ме снима! Чувал съм, че кучетата стават популярни в нещо наречено „интернет“. Дали е закусвалня този „интернет“, не знам.

Батко се върна и веднага започнах да се мятам, да подскачам…ооо, голямо шише за дъвчене. Нямах търпение да остане празно, тъй като не съм много голям фен на водата.

Изморих се от толкова много махане с опашка. Време бе за сън. Сутрешен, обеден, не бях много сигурен. Настаних се удобно върху спалнята. Все пак бе редно да заспя първо до батко, за да му стане още по-топло.

Поспахме стабилно или поне така си мисля, когато модерната джаджа, пред която позирам постоянно, започна да звъни. Мелодията ми бе позната – обикновено след нея батко ме пита „Ще излизаме ли!?“.

Чу се нещо на този неразбираем за мен човешки и батко отново ме остави да се ширя в бърлогата.

Не след дълго се върна с бонус – два куфара и двама човешки приятели. Веднага ги познах. Почнаха да ме наричат по име. „Итън“ отново звучеше чудесно, докато ме лигавят... или по-скоро, докато аз ги лигавех.

Мисля, че всички обичат лигите ми. Така поне изглежда, значи би следвало да е така.

Очевидно щяхме да делим бърлогата с човешките приятели на батко. Какво по-хубаво, сутрин щях да им досаждам и на тях. Бяха идеални за сутрешни целувки.

Не след дълго си сложиха банските, започнаха трескаво да стягат някакви странни чанти, пръскаха се с нещо, което определено бих ял и ме оставиха известно време сам. Позабавлявах се и реших да си поспя.

Обичам да спя! Сега ми бе паднало..

Не съм много сигурен колко време е минало, но батко се появи на вратата. Сложи ми бързо нагръдника и ме отведе със себе си. Всичко ми бе познато, всяко едно храстче, всяка една тревичка, всяко едно колче.

Надуших шишчетата, палачинките, скарата.. Имаше страшно много човеци. Радваха ми се. Продължавах да крача бодро и наперено. Все пак бях тръгнал на мисия – „Маркирай Созопол“.

Погрижих се да не остане немаркирано място! Пуснах доста съобщения до местните, че съм дошъл, но по пътя срещнах само котки. А как обичам котки! Още не мога да си обясня защо всеки път, когато искам да си играем, те бягат с 300 км. в час. Веднъж дори си скъсах синджира заради една от тях, а имах такова голямо желание да се позабавляваме… да, после ме смъмриха доста.

Ето ги, ето ги – големият пясъчник и локвата, в която не искам да влизам. Сериозно, локво, стой далеч от мен!

Буквално пощурях! Най-сетне отидох до пясъчника. Всички хора ме зяпаха. Отново бях център на внимание. Наричаха ме със странни имена „сабака“, „тате, виж питбул“, „булдог“... дочух и нещо познато – „шар пей“ (да, това определено бях аз, кодовото ми име.).

Погрижих се да направя всичко в пясък. Напълних грижливо това нещо, наречено „плажна чанта“ догоре. Минах през кърпите на човешките приятели на батко около милион пъти. Личеше си, че искат да се търкалят в пясъка с мен.

Дойде и най-страшното. Батко ме накара да го последвам до голямата локва. Гледах го с учуден поглед, явно не ме разбра, затова продължих да го зяпам. Влезна във водата и продължи да ме вика. Нали съм послушен „тате, виж питбул“ и го последвах. И изведнъж локвата ме връхлетя. Колко нахална локва! В София не са така, там просто ги прескачам.

Естествено, избягах на брега. Започнах да търча като ненормален. Както казва батко - „получи факс“.

Този „факс“ обаче ми хареса. Бе толкова вълнуващо... направо ми се опънаха бръчките!

Дойде време за фотосесия. От малък ме научиха да позирам. Определено си харесвам и двата профила.

След цялата лудница, която предизвиках, бе време да се прибираме към бърлогата.

Всички бяхме в пясък. Какво по-хубаво от това! Сетих се. Може би сочна пържола.

Това и получих (бонус към гранулите, на които не съм им фен много, но батко казва, че са твърде скъпи, за да ги изхвърля всеки ден).

От малък съм злояд. Не сте чували за злоядо куче!? Аз определено съм такова. Спомням си, че когато бях бебе или „малък акордеон“(това бе кодовото ми име едно време), ме хранеха с лъжица. Но виж за банани, тогава си умирах. Сега пораснах и станах истински ценител на месото.

След като напълних търбуха, ми се приспа отново. Чувах кучешките ми съседи да джафкат. Редно бе да се направя на заинтересован и да проверя какво става. Поседях известно време на терасата и... открих най-удобната облегалка за голямата ми сбръчкана глава. Да, това бе най-удобният „парапет“, както човеците му казват…

Денят бе дълъг, изморих се от толкова нови емоции…

Батко и човешките му приятели се оправяха за поредното излизане. Трудно ми бе да разбера, откъде тези човеци намират сили за толкова разходки. Едно бе сигурно - щяха да се приберат по никое време и доста развеселени!

Пожелах им приятно прекарване и се върнах на спалнята…

Хмм, а може би трябваше да им дам повече лиги за из път, за да не им липсвам…

Следва продължение..

 

/33

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове