Морският дневник на едно куче - част 4-та /ВИДЕО+СНИМКИ/

Морският дневник на едно куче - част 4-та /ВИДЕО+СНИМКИ/ - картинка 1

Приключения на един шар пей в Созопол

„Не знам дали си глух, кажи ми кво не чу!?“, определено тази фраза ми се заби в сбръчканата глава, като мисълта за сочна пържолка на скара. Разбира се, не беше способна да я измести, колкото и да се опитваше… Не ми бе ясно само, защо навсякъде звучеше тази мелодия, но след като я чуеш около сто пъти, започва да ти хареса. Или просто се примиряваш с музикалния фон и спираш да се впечатляваш!

Очевидно и батко започна да я харесва, след като не спираше да си припява... Не моля те, недей да пееш!

Аз пък от малък съм музикално куче, любимата ми песен си остана кавър на „Let it go”, падам си и по музиката на жена, наречена „Адел“.

Явно, не само кучетата имат кодови имена за пред другите.

Прибирайки се към морската ни бърлога, срещнах нов приятел. Бе хванал доста тен от престоя си по плажовете - катранено черен, дали и аз щях да се върна в София с такъв тен?

Оказа се изключителен симпатяга. Разказа ми, че няма стопани, но за сметка на това редовно хапва вкусотии от местните ресторанти. Със сигурност не му бе много лесно, но не бе изгубил надежда, че ще намери своя човек. Местните го обичаха. Бе едно от малкото безстопанствени кучета, които живееха в Созопол.

Все пак, както предполагам разбрахте, градчето е буквално Рай за котките! Котки, котки, котки... навсякъде са, а как искам да си поиграя и с тях... Защо батко не ми вземе една? Ще се грижа за нея, а и спокойно ще мога да я топя пред него, че тя върши белите вкъщи.

Следващите няколко дни продължихме да се засичаме из градинките в Созопол с новия ми четириног приятел. Прекарвахме си доста добре, търкаляйки се по пясъка и мечтаейки за поредната порция филенца. Ех, вкусни филенца.

Всеки път така се лигавех при тази мисъл, че винаги се налагаше бързата намеса на батко и кърпата, която попиваше всичко. 

Междувременно, започна да ми харесва новото ми кодово име „сабака“. Една сутрин батко се сприятели със семейство „руснаци“. Седнахме на плажа до тях. Наистина бяха впечатлени от набръчканата ми муцуна. Разпитваха на странен човешки за мен. Почти нищо не им разбирах, но важното в случая бе, че ми се радват.

Малкото им човече не спираше да ме пипа. Дори се наложи тактично да се измъкна на няколко пъти, за да не ме счупи от прегръдки. Но какво пък, сигурно след време ще се наложи и аз да се грижа за такъв малък човек…

Редно бе да им оставя подаръци за спомен  - косми, лиги и пясък, по хавлиите.

За втори път се убедих, че дните на морето минават твърде бързо…

Всеки ден откривах нови територии, забавлявах се по плажа, не исках да свършва... а и със сигурност, щом се приберем, батко отново ще трябва да ходи на това място, наречено „работа“. Не харесвам тази „работа“. Сигурно е нещо лошо, щом отсъства толкова дълго.

Мисията ми „Маркирай Созопол“ течеше с пълна пара. Старият град остана едно от любимите ми места. Крайбрежната алея ме посрещаше с миризмата на прясно приготвена риба…Множество хора позираха пред модерните джаджи. Да не видят нещо от мен! Със сигурност излизах по-добре на снимки ;)

И хоп, батко отново успя да ме изненада.

Прекара ме през нови пътища. Чудно, още територии за маркиране. Ооо, колко съобщения оставих!

Стигнахме пак до голямата локва, но този път в нея имаше стотици плаващи неща. Каза ми, че това са „яхти“. Не обичам водата, но определено нямам нищо против да се повозя на нещо подобно.

„Коя е нашата яхта?“

Нещо май не ме разбра.

Следях с интерес как се движат. Батко седна на една пейка, докато аз спокойно си съзерцавах. Уоу, в локвата имаше и рибки. Обичам рибки, особено добре изпечени!

Новите неща в Созопол определено ме изморяваха. Любопитен бях, но все пак, както вече ви споделих, обичам да спя по 24 часа, 7 дни в седмицата…

След всяка една разходка идваше време за любимото ми - шумното хъркане…

Следва продължение…

/33

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове