Морският дневник на едно куче – финал /СНИМКИ/

Морският дневник на едно куче – финал /СНИМКИ/ - картинка 1

Приключения на един шар пей в Созопол

Петък:

Седмицата се изниза толкова бързо. Бях спрял да броя дните, но за огромно съжаление разбрах, че е петък. Кога, по дяволите, стана петък!?

Естествено, батко и човеците му отново се бяха прибрали по никое време, но това вече спря да ми прави впечатление. Трескаво си разказваха за „шотове“, колко много били изпили. Говориха си за нещо наречено „Малката текила“, „Адам и Ева“, все непознати за мен места... ооо, всъщност излъгах второто го бях посетил и определено ми хареса.

Чайките не спираха да крякат, а щом слънцето се показа, погрижиха се да ме събудят. Един слънчев лъч се прокрадна между щорите и реши, че ми е време за ставане… погрижих се и снощните човеци да се събудят. Няма само мен да прецакват чайките!

Покатерих се с триста зора на спалнята и извърших сутрешния си ритуал за специално събуждане с бонус много лиги. Протегнах се, повъргалях се, почесах си ушите в рамото на батко. Алармата ми отново подейства. Ура! Успях да събудя и един от другите човеци. Впрочем, харесвах Цвети. Тя винаги искаше да ме мачка, но за да не си помисли, че се давам толкова лесно, понякога се правех на недостъпен и бягах.

Обичам да ме преследва.

Кафето бе готово – една стъпка по-близо до продължаване на мисия „Маркирай Созопол“.

За да не им досаждам, докато си отворят очите, излязох на терасата. Времето не бе така топло, както предишните дни. Някакви малки облачета се сблъскаха и ми скриха слънцето. Очевидно днес няма да умирам от горещина. Чудно!

Съседските кучета отново ми казаха шумно „Добро утро!“. Чайките просто не си затваряха клюновете, беше ми интересно какво обсъждат така разпалено, но не ги разбирах. Все още не съм полиглот, а и човешкият език ми стига. Може би, когато стана по-голям, ще искам да науча още един език.

Любимият ми черен нагръдник ме обви (впрочем с него приличам на куче-рокер). Този път Цвети реши да дойде с нас. Страхотно, ще я зария с пясък и нея.

Маркирането започна с пълна сила. Един сърдитко (лабрадор) се показа на една от оградите. Да, определено не му харесваше, че аз се разхождам, а той стои затворен. Така е, който си има ранобуден батко, отива рано на разходка. Оставих го да си беснее и си продължихме по пътя.

След като се погрижих да не остане немаркирано място, се отправихме към големия пясъчник.

И този път батко успя да ме изненада. Питаха една руса девойка дали може да седнем да изпият по едно кафе, а аз по една голяма вода. Да, все още не ми даваха да пия от онова специалното питие – любимата им мента.

Сервитьорката ми се зарадва (не, че се изненадах). Настанихме се удобно. Имаше доста странни хора, очевидно и те се бяха прибрали по-късните часове и определено се радваха, че все още няма слънце.

Нали не си мислите, че и този път сме минали без фотосесия?

Батко редовно ме качваше в това нещо "facebook", събирах лайкове, хвалеше се къде ме е водил. Нека се хвали, пък може и аз един ден да си направя профил.

Хрумна ми, че трябва да ми пусне една-две снимки, за да си попиша с някоя девойка от моята порода. Все пак съм голямо момче!

След известно време, прекарано в бара, дойде време да се прибираме в бърлогата - редно бе да хапна нещо.

Сещате се как си прекарах часовете след разходката? Да, именно. Запазената ми марка – дълбок сън.

Батко и човеците се стегнаха за плаж, макар че не бях много сигурен какъв тен ще хванат без слънце. Но щом са ентусиасти, нека ходят.

Не след дълго вратата се открехна. Изненада – батко се прибра! Хмм... твърде бързо. Сигурно му е писнало от плажа.

„Ще излизаме ли!?“ – тези думи исках да чуя! Газ навън. Газ!

Макар че беше към обяд, слънцето все още упорито отказваше да се появи.

Работата бе ясна, искаше да прекара деня с мен на плажа. Какво по-хубаво, ако можех по 24 часа да съм с него, щеше да е най-добре.

Чисти хавлии?! Определено трябваше да поправя тази грешка. Постарах се да мина безброй пъти през всичко. Човеците на батко се радваха, че има кой да им мята пясък.

Време е за игра! „Ще изям това пластмасово шише!“

Батко пак направи отчаян опит да ме затика в голямата локва. Хич не му се получи! Започнах да подскачам развълнувано, хвърлях се върху него, исках да се потъркаля с мен в пясъка.

Е, не стана точно, както си го мислех, но успях да му скъсам потника.

Неусетно и петък отмина... знаете, обичайните неща – вечерна разходка, хапване, хъркане. Оставиха ме да спя и да релаксирам след дългия ден и отново отидоха в поредния „бар“.

Няма лошо, нека и те си починат.

Събота:

Събота! Не, защо е събота!? Не искам да си ходя.

Прибирането на катуна стартира отново. Дрехи, купи, хавлии, джапанки…мисля, че получих дежа-вю…

Честно казано изобщо нямах желание да им помагам, просто исках да си стоя в Созопол!

Качих се на спалнята и наблюдавах целия процес по стягане на багажа.

Когато станаха готови, решиха да ме заведат за последно тази година до плажа…

Отново се паркирахме в бара от вчерашната сутрин. Сервитьорката бе друга, но и тя ме хареса.

Не след дълго вече пътувахме. Минахме отново това шумно място „Бургас“. Пътят ми бе познат, пътят към софийската ми бърлога.

От толкова емоции просто взех „трудното“ решение да си полегна. Спах сладко, сънувах морето, чайките, новият ми приятел…

Няма да ви разказвам подробно всичко, което ми мина през главата.

Ето я и нея – София! Да, определено не мирише за море... Какво да се прави, лятната ми идилия си има своя край.

Мама ме посрещна! Хелоу, мамо! Нося ти косми и лиги!

Последва плътен 14 часов сън, батко и той спа непробудно. Определено трябваше да наваксаме..

Всяко прекрасно нещо си има своя край, но нищо -  морето ще ме посрещне и догодина! :)

П.С: Батко ме запозна с една страхотна шар пейка, след като се прибрахме. Мисля, че човеците му казват „любов от първо душене“ или нещо подобно.

Кое е най-хубавото ли? Ще ставам татко.. 

 

 

 

/33

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове