Историята на евреите
Най-ужасната война в историята на човечеството. Война, взела животите на повече от 60 млн.души. Война, от която целия свят не е могъл да се стабилизира десетилетия наред. Това е Втората световна война (ВСВ).
Годината е 1939, когато първо Германия, а след това и СССР нахлуват в Полша. Това води до обявяването на война на Германия от страна на Великобритания и Франция. След капитулацията на Полша в средата на месеца, войната навлиза в период на сравнително ниска активност, известен като Странната война.
След това следват редица победи на нацистка Германия, с които Хитлер доказва силата на своето управление. Няма да се спираме подробно на събитията и битките, защото това не е тема на нашия коментар.
Ние ще се фокусираме върху един наистина смразяващ резултат от тази война - Холокостът в Европа и в България.
Първо, да видим какво е определението за „холокост“. Това е геноцидът над приблизително шест милиона европейски евреи по времето на Втората световна война, като елемент от програма за целенасочено унищожаване, планирана и изпълнена от Нацистка Германия. Понякога понятието бива заменяно с термина „шоа“, което на иврит означава „разрушение“ или „голяма катастрофа“
Други етнически, политически и социални групи – цигани, комунисти, хомосексуални, Свидетели на Йехова, съветски военнопленници, политически затворници, инвалиди също са преследвани и унищожавани от този режим.
Много изследователи не включват тези групи в определението за Холокоста и го определят само като геноцид спрямо евреите (Хана Прайс и др.), или както нацистите го наричат „окончателно решение на еврейския въпрос“.
Целият исторически процес, свързан със съдбата на българските евреи по време на Холокоста в годините на Втората световна война е следствие от политическия избор на тогавашното правителство да застане на страната на Хитлер и реакцията на българското общество.
В наши дни отричането на това престъпление срещу човечеството е масово във всички арабски страни, а в Иран то е официална държавна политика от десетилетие насам. За съжаление, антикомунистическите и русофобските настроения в Източна Европа често са свързани с отричане престъпленията на нацистите и в частност - с оспорване щетите, нанесени от преследването на евреите през ВСВ. В Западна Европа пък, благодарение на криворазбрана политическа коректност, в училищата този период от световната история се изучава почти без споменаване на Холокоста, заради протестите на ученици и родители мюсюлмани, потомци на емигранти от Близкия Изток и Северна Африка.
И въпреки това,
Холокостът е едно от най-добре документираните престъпления в цялата история на човешкия род.
Парадоксално, но заслуга за това имат именно акуратните германци, които дори и в най-черните дни на войната са водили изключително прецизни архиви - какво е населението на гетата, колко хора убити на място и са превозени от цяла Европа в лагерите на смъртта, колко от тях и как са унищожени, какво се е случило с вещите и имуществото им.
Тези архиви, както и стотици хиляди страници свидетелски материали, снимки и десетки часове кино лента, са в основата на всички присъди, издадени от Нюрнбергския процес на сам. Редно е да припомним, че геноцидът е престъпление срещу човечеството и за него няма давност. Точно затова и
до ден днешен, малцината оцелели и избегнали правосъдие нацисти периодически се изправят пред съда и получават присъди, макар да са на преклонна възраст.
До 1989 г. българската историческа наука признаваше режимa, наложен от цар Борис III и Богдан Филов за фашистки, с всички произтичащи от това последици - забрана на политическите партии, полицейски терор, официален антисемитизъм и в резултат - въоръжена антифашистка съпротива, в която основни участници са комунистическата партия и български евреи с леви убеждения.
След началото на демократичните промени в страната забранените политически партии бяха възстановени, а с тях и някои организации, в миналото самоопределящи се като нацистки.
Наследниците на т.нар. Легионери и други, подобни на тях националистически формации откровено отричат наличието на каквито и да било репресии от страна на режима преди 1944 г.. Отричат също Холокоста в България
и твърдят, че депортирането на 11 363 евреи от присъединените към Царство България Македония и Беломорска Тракия не е извършено от българските власти и не е зависело от волята нито на монарха, нито на правителството на Филов.
За съжаление, фактите показват точно обратното. Официалната политика по еврейския въпрос в периода 1940-1944 г. е диктувана основно от два фактора. Първият е желанието на управниците да “обединят” България след разпокъсването й след краха от Първата световна война, за което германците единствени предлагат формула – присъединяване към “Оста” и връщане на Македония и Беломорска Тракия с помощта на Райха. Вторият е страхът от болшевизирането на страната, ако се тръгне със Съюзниците, или от смазването й от Вермахта по примера на много европейски страни и преди всичко Югославия през 1940 г.
През 1940 година тогавашното Народно събрание в България приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България. Още при внасянето на законопроекта, видни интелектуалци и общественици, сред които Тодор Влайков, Елин Пелин, Григор Чешмеджиев, Стоян Чилингиров, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Константин Константинов, подписват протестно писмо срещу него.
Законът за защита на нацията е последван от Закон за еднократния данък върху имуществата на лицата от еврейски произход (юли 1941) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942). Антиеврейските закони и подзаконови актове до голяма степен следват по-ранни подобни норми от Румъния, Унгария и Франция.
Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации.
Съгласно антиеврейското законодателство:
- смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално),
- има забрани за упражняване на определени професии и притежаване на дялове в предприятия от страна на евреите,
- наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население,
-наложено е носенето на „давидовите значки“ за индентификация,
- наложен е полицейски час за евреите,
- евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни,
- определени са улици, по които е забранено да се движат евреи,
- по 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.
Недвижима и движима собственост на евреи масово е разпродавана, като средствата се внасят в техни сметки в Българска народна банка, в които към март 1943 година са натрупани 307 милиона лева. Първоначално титулярите на тези сметки могат да теглят пари от тях с разрешение на държавните органи, но впоследствие това им е забранено, а по-късно самата администрация започва да използва тези пари без знанието на собствениците. Разпродажбите на еврейска собственост, особено в окупираните територии в Гърция и Македония, са съпътствани от масова корупция и директни кражби от страна на извършващите ги държавни служители.
На 22 февруари 1943 година комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва спогодба с германския пълномощник СС-хауптщурмфюрер Теодор Данекер за депортация на 20 хиляди български евреи в Германия. На 2 март правителството взема решения за организиране на изселването, като изселените са лишени от българско гражданство.
Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от „стара България“.
На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.
Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.
На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.
На 9-ти срещу 10-ти март близо 9 хиляди души от „стара България“ са събрани в Пловдив, но те така и не са натоварени на влаковете за Полша, защото официалната заповед за депортация е отменена последния момент. В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия Патриарх Български). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени.
Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството.
Основно роля за отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара България“ изиграва Българската православна църква, като в Синода по онова време на практика няма разногласия какво и как да се прави.
Екзарх Стефан, митрополит Кирил и другите архиерей са изключително активни в противопоставянето си на решенията на Двореца и Кабинета. Освен това, група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимнност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство.
Затова всички живи свидетели на тези страни събития - у нас, в Израел, на други места по света, твърдят, че народът и църквата са тези, които спасяват българските евреи.
Следващата събота ще разберем каква е ролята на българския цар Борис III за спасяването на евреите? Наистина ли той има принос в спасението или обратно - ако зависеше от него, щеше да има "окончателно решение" и за тях?
Очаквайте продължение!
/34
