Не трябва да сваляме гарда пред диктаторите

Не трябва да сваляме гарда пред диктаторите - картинка 1

С връщането на идеята за авторитарно лидерство, е разумно да се проучат многобройните пътища, които могат да доведат до деспотизъм

Това лято Матео Салвини, твърдият десен италиански вицепремиер, се появи по плажовете. Но не като летовник, а като лице на своята кампания. Широката му усмивка и голият торс бяха фотографирани сред плажуващите от Лигурия до Сицилия, пише  Давид Ааронович в своя коментар за „Таймс“.

Салвини не е първият италиански популист с голи гърди, хванат в кадър. В Сабаудия, близо до Рим, той се озова на митинг до голям паметник на бивш лидер. Част от надписа, който Салвини прочете на глас пред множеството, гласеше: „Бенито Мусолини, ръководител на правителството… Няма да кажа повече, ще ме арестуват“, продължи с шеговит тон Салвини и добави: „Това е историческо свидетелство.“

Точно след като прочетох това, споделя Ааронович, по пощата пристигна нова книга. „Как да бъдеш диктатор“ е сравнително-историческо проучване на осем лидери от 20-ти век, които управляват чрез т. н. от Никита Хрушчов през 1956 г. „култ към личността“. Авторът Франк Дикьотер е специалист по Китай, който е направил няколко задълбочени проучвания върху диктатурата на Мао и нейното въздействие върху Китай.

Първият диктатор, който е обект на изследването на Дикьотер, е Бенито Мусолини. Започвайки като социалист, а след това през 1922 г., превръщайки се в първия управляващ фашист, Мусолини, както показва авторът, никога не е бил изявен идеолог. Той бе нереализиран актьор, за когото да буди възхищение и обожание у другите бе смисълът на живота му. Изчислено е, че той е прекарвал половината от времето си в грижи за изграждането на собствения си образ, своеобразен супермен на народа – енергичен, мощен, силен, винаги на разположение. Той е фотографиран, пише Дикьотер „със състезателни коли, играе с лъвчета, жъне жито или свири на цигулка. Той се появява като фехтовач, яхтсмен, плувец и пилот.”

Читателите може би са видели последните снимки на Владимир Путин, позиращ в тесни черни кожи дрехи с кримската рокерска банда „Нощни вълци“. Освен нелепата шапка-фес с пискюл, Путин е направил почти всичко от това, което и Мусолини за изграждането на своя образ.

Мусолини бе най-театралният и най-общителният диктатор. Друг в списъка на Дикьотер, Папа Док – Франсоа Дювалие от Хаити, който управлява тази страна в Карибите от 1957 г. до смъртта си през 1971 г., е „благонравен, срамежлив и почитател на книгите“. Лекар, който става министър на здравеопазването, след като печели първите си президентски избори, той обещава „съвестно да защити честта и гражданските права, на които се радват всички свободни хора. Само година по-късно, той прокламира по радиото: „Аз съм Новото Хаити Тези, които се опитват да ме разгромят се опитват да разгромят, разрушат Хаити само по себе си.“

Естествено, когато мандатът му изтече, той промени конституцията, за да може да остане на власт и ако някой се осмели да оспори, той можеше да очаква посещение от членове на неговата страховита, брутална милиция „Тонтон Макут“. Преди да умре, той бе обявен за Велик хаитянски мислител.

Мусолини бе фашист. Дювалие управлява почти изцяло без да има идеология. Друг от избраните образи в книгата, Николае Чаушеску, бе комунист. Скучен, отегчителен апаратчик, който се издигна незабелязано в Румънската комунистическа партия, след като пое властта през 1947 г. с помощта на Съветския съюз, Чаушеску стана лидер почти 20 години по-късно. Но през 1968 г. новият човек се откъсна от строгия конформизъм с Москва и пое курс за самостоятелен, независим румънски комунизъм.

В началото това бе сравнително либерално, но след посещение в Китай и Северна Корея Чаушеску рязко реши, че форма на маоизъм от команден характер е бъдещето. Той и съпругата му Елена започнаха „систематизацията“ на страната, проект за преобразяване на селищната мрежа на страната. Участието на семейство Чаушеску дори в най-дребните детайли на културния живот е такова, че Елена лично решава кои от футболните мачове всяка седмица да бъдат излъчвани по телевизията.

Тези трима, както и другите в списъка на Дикьотер, не се характеризират с придържането си към идеология, а към идеята за силно лидерство – тяхното собствено. Ако те клонят към национализъм, това е така, защото подкрепата на националистическата идея е по-лесна за мобилизиране. Всички те, независимо дали са определяни като Кондукатор, Генералисимус, Дуче, Фюрер, Команданте или Председател, отъждествяват своите личности с „народа” или с нацията.

Разбира се, има и други, които не правят изключение: Франсиско Франко, Садам Хюсеин, Хафез ал Асад, Фидел Кастро, Уго Чавес и Мобуту Сесе Секо. Но някои хора биха поставили под въпрос дали Кастро изобщо е бил диктатор.

В Уикипедия пише, че: „тъй като Кастро избра да не създава култ към личността, в Куба няма улици, сгради, институции или местности, наречени на негово име“. Разсмях се, когато прочетох това, пише Ааронович. Ако някога е имало култ към личността, това е именно към Фидел, който лично е постановил, че улиците, сградите, институциите или местностите не трябва да бъдат кръстени на него.

Въпросът, който повдига книгата, очевидно е следният: вървим ли отново в посока към диктатурите – и бихме ли разпознали предупредителните знаци? Неотдавнашна анкета, сочеща, че мнозина биха приветствали „силен лидер, който не трябва да се съобразява с парламента“, е привлекателна за всеки, който ще чете „Как да бъда диктатор“ като настолна книга.

Самият Дикьотер предупреждава за твърде лесното съотнасяне и търсене на паралели. Само защото политик в демократична държава може да има „нарцистична или отблъскваща личност“, твърди той, това не означава, че сме на сладкия път към деспотизма. Виктор Орбан от Унгария може да е разрушител на либералната демокрация, Доналд Тръмп, егоист, всяващ разкол или Матео Салвини изкупителна жертва на мигранти, но все още има дълъг път до закриване на парламента, както и да бъде сложен намордник на опозиционните медии в близко бъдеще.

И все пак, почти в същото изречение, Дикьотер, който е професор в университета в Хонконг и вероятно в дискомфортна близост до събитията, разгръщащи се по улиците там, отбелязва, че в Китай, под властта на лидера и президент до живот, Си Дзинпин, „режимът се връща към диктатурата ”. И той определя президента на Турция Ердоган като пример за някой, който преди десет години излезе на политическата сцена като демократ и постепенно позволи на култа към собствената му личност да процъфтява.

Дикьотер е прав да постави високо своята летва. И прав да добави, че „бдителността не е същото като мрачното настроение“. Но всичко започва някъде и това, което ме тревожи, заключава Давид Ааронович е, че колкото повече се отдалечаваме от века на Мао и Мусолини, толкова по-малко ни е грижа как това се е случило. /БГНЕС



/10

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове