И да си назначим министър на щастието, няма да помогне. Българинът си иска мрънкането и свободата да мрази
9/Всеки човек има свое собствено усещане за щастие, и това, което прави един човек щастлив може да бъде много по-различно от това, което радва някой друг. В честия случай обаче най-щастливи са хората, които живеят в богати държави, които усещат сигурност за себе си и близките си, и чувството им на справедливост не е накърнено. Но знаете ли кое най-важното – чувството за свобода.
Затова и държави като Дания и Швейцария са на челното място в класациите на страните с най-щастливо население, а на опашката остават най-често малки африкански държави като Бурунди и Танзания. И България, която тази година оптимистично се е придвижила нагоре до не най-крайното 129-то място от общо 157 държави.
Казваме го със сарказъм, защото макар и в този род проучвания почти винаги да се измерват и сравняват икономическите показатели, продължителността на живота и здравето на хората, се оценяват и равнището на корупция и социалните свободи – все неща, за които и с просто око се вижда, че сме на опашката.
По принцип не е задължително държавите с най-силна икономика, а оттам – и с най-богато население да са водещи и по общо чувство на щастие. Но пък нарастващото щастие се приема за точен измерител на социалния напредък и за цел на обществената политика на дадената държава. Затова и в пет държави в света дори си имат министър на щастието - Бутан, Еквадор, Шотландия, Обединените арабски емирства и Венецуела.
В България обаче сме толкова вкопчени в чувството си за нещастие, че и премиер на щастието да си назначим, пак няма да помогне. Защото броят на щастливите хора е право пропорционален на броя на свободните хора. А по тези географски ширини сме доказали, че нямаме нужда от свобода. Освен, ако някой не ни провокира на тема „робство“. Това обаче е друго – българинът обича да спомня за миналото величие, което обаче е точно такова – минало. И ако го настъпиш на тема бил ли е под робство, владичество или чуждо присъствие, подскача, защото си му отнел най-ценното – възможността да обвинява някой друг за наследеното си нещастие. И празнува освобождението /един ден в годината/, но не и свободата. Нея не я иска, защото винаги е по-удобно да има някой друг, който да е виновен за това, че е нещастен. И да носи отговорността.
Да мрънкаш, че в бедна държава с корумпирани политици няма как да успееш не е като да поемеш риска и да опиташ. Да мрънкаш, че шефа те тормози и заплатата не ти стига, не е като да работиш. Да изпитваш облекчение от нещастието на съседа или колегата, не е като да се опиташ ти да си щастлив. Което е свързано със свободата да избереш целта си и да си я постигнеш. А пък тя - с отговорността от последствията от това решение. Какво щастие – това си е направо мъка. Друго си е да чакаш на някой да ти реши проблемите и да проклинаш. Няма как да е щастлива нация, която е влюбена в нещастието си. Която не иска възможности да избира и да носи отговорност. Начело с първите хора в държавата.
Впрочем ето го и определението за щастие – това е емоционално състояние, при което човек изпитва чувства, вариращи от удоволствие до пълно блаженство или прекалена радост. Както виждате, несъвместимо е с тревожността, която носи свободата.
Антиподът на щастието е нещастието.
/10
