В каква държава живеем само?
Вчера разбрахме за пореден път в каква безумна държава живеем. Абсурдно е направо. Сега ще Ви кажем защо мислим така.
Това е историята на Габриела – 4-годишно момиченце, болно от левкемия. То умира зарди скапаната ни здравна система.
Битката на Габи започва през 2008 г., когато й поставят диагнозата остра лимфобластна левкимия. Следва тежка и изтощителна химиотерапия. Бащата на Габи се връща към най-тежкия момент в живота си. Днес цялото семейство живее в Италия.
„Имаше и три придружаващи заболявания освен левкимия - сепсис, гъбички по белия и черния дроб и висока температура. Докторите казаха, че нищо не могат да направят”, разказва Петър Петров пред „Нова ТВ“.
Единственият шанс за спасението на Габи е трансплантация в чужбина. От Фонда за лечение на деца обаче отказват да дадат пари.
Но най-абсурдното е, че отказът на Фонда е обоснован от факта, че Габи има сестра, която може да й стане донор и поради това се очакват по-малко усложнения при процедурата, която може да се извърши в България.
Да, обаче в същото време от Фонда отпускат пари на друго дете за лечение за сметка на държавата. Заболяването е същото обаче детенцето няма сестра. От Фонда посочват, че когато се извършва трансплантация от ненапълно съвместим нефамилен донор, това трябва да стане в чужбина, заради по-големите възможности на реномираните чуждестранни клиники да се справят с евентуалните усложнения и странични ефекти.
Казусът стига до КЗК, които установяват, че решението на Фонда не е справедливо и постановява, че е налице дискриминация, защото „защото обективно не е оправдано едно дете да бъде лекувано в клиника, която независимо от високата компетентност на специалистите, разполага с по-малки възможности за справяне с усложненията и страничните ефекти, само защото в неговия случай съществува по-малък риск от възникване на определени животозастрашаващи усложнения и странични ефекти“.
Докато институциите си „прехвърлят топката“ Габи умира през 2011 година. Семейството остава в Италия, но започва битка - срещу институциите в родината си. След няколко години идва и съдебното решение - отказът на фонда е неоснователен. В решението си Пловдивският административен съд дори окачествява тезата на Фонда за лечение в чужБина, че с отказа не са причинени страдания на родителите, като несъстоятелна до степен, граничеща с цинизма, груба и абсурдна.
Родителите осъждат държавата за 100 хил.лева. Ако питате нас, малко са. Касаее се за живота на едно детенце, което го губи заради неадеквателността на родните институции. Разбирате ли, в каква държава живее? Безхаберието е непукизма е на първо място. Вместо здравната ни система да се опитва да ни лекува, тя ни погубва. И знаете ли, каква е надеждата на почернините родители? Чрез тази лична драма най-после да се спре безумния подбор на Фонда, който решава кой да живее и кой – не. Загубата на дете е най-болезното нещо, което човек може да изпита. Но още по-болезнено е детето ти да си отиде от този свят заради незаинтересуваността и безхаберието на държавата…
Ако, това значи „родина“, не, мерси…
/34