Серийни убийци: Снайперистът от Охайо

Серийни убийци: Снайперистът от Охайо - картинка 1

В периода между април 1989 и април 1992 г. властите в Охайо били объркани от престъпленията на сериен снайперист, който убивал безнаказано лагеруващи туристи, любители на природата и бягащи за здраве хора

Кроткият по характер чертожник от водния департамент на град Кантън Томас Дилън обичал да обикаля пътищата на югоизточната част на Охайо, преструвайки се на нещо, което не е. В своя измислен свят Дилън бил мултимилионер, учен, спасяващ животите на болни от СПИН, или футболен защитник печелещ Супер купата.

Дилън често изминавал с колата си стотици мили, потънал в собствените си мисли, и обичал да си представя, че е войник от специалните части и е излязъл на лов за вражески бойци. В продължение на три години, от края на 80-те до началото на 90-те, никой не подозирал, че Дилън е пренесъл своите ловно-военни фантазии в реалността.

В периода между април 1989 и април 1992 г. властите в Охайо били объркани от престъпленията на сериен снайперист, който убивал безнаказано лагеруващи туристи, любители на природата и бягащи за здраве хора. Сформиран бил специален екип от местни и федерални служители, който да се заеме с разследването на убийствата на петима мъже, застреляни с далекобойна пушка.

Първото убийство се случва на 1 април 1989 година близо до тихото градче Ню Филаделфия, намиращо се на около 100 мили южно от Кливлънд. Тридесет и петгодишният Доналд Уелинг бил застрелян, докато тичал за здраве. Впоследствие Дилън заявява, че това е бил просто импулс, породен от някакъв глас в главата му, който го е подтикнал да стреля.

“Той каза ‘К’во става?’ точно преди да го застрелям. Стоеше точно колкото от мен до теб, само на 1,5 метра разстояние. Човекът просто се опитваше да се държи приятелски, но не му се получи, разбираш ли, и го убих. Не беше планирано, казах ви” – признава той по-късно. – “Просто си карах напред, натъкнах се на него… и тогава чух този глас в главата ми, който каза `Открий огън по него`. И аз го направих. Минаха само десет секунди от момента, в който чух гласа, до момента, в който стрелях и го убих“.

Следващите две убийства се случват в относително бърза последователност. Двадесет и двегодишният Джейми Пакстън бил застрелян, докато ловувал в околностите на Сейнт Клеърсвил, градче в Охайо близо до границата със Западна Вирджиния. Следващото убийство е извършено в окръг Мъскингъм на 28 ноември 1990 година. Тридесетгодишният Кевин Лоринг от Масачузетс също бил убит по време на лов.

След това, на 14 март 1992 година, е убит 49-годишният работник и баща на четири деца Клод Хоукингс, който ловял риба в окръг Къшоктън.

“(Аз) минах покрай него с колата и той ми помаха. Чух глас в същия ден, който ми каза: `Върни се обратно и го убий`“ – разказва Дилън за стрелбата по Хоукингс. – Видях го да лови риба там долу и го убих. Застрелях го право в гърба”.

През април 1992 година е застрелян 44-годишният жител на Западна Вирджиния и баща на три деца Гари Брадли, който също ловял риба близо до административния център на окръг Нобъл.

Кевин Лоринг става жертва на изключително лошия късмет да нахълта във фантазиите на Дилън. Той пристига заедно със семейството си от Масачузетс в Охайо, за да посети роднини и да ловува. Впоследствие Дилън се хвали как го е застрелял между очите.

„На какво разстояние беше той, когато стреля по него?“ – пита го един следовател.
„23 метра, може би“ – отговаря Дилън.
„Къде го застреля?“
Точно между очите
„Там ли се целеше?“
„Да.“
„Отиде ли при него да го погледнеш?“.
„Не, не се приближих.“
„Но беше сигурен, че е мъртъв?“
Да, да. Шапката хвръкна от главата му на около 6 метра. Знаех, че трябва да съм му пръснал цялата глава.

Защо Дилън застрелва Лоринг? „Не знам“ – казва той, – „просто нещо ме накара, разбирате ли, някакъв внезапен импулс“.

Макар да не го било грижа за жертвите му, докато са живи, той бил обсебен от тях след смъртта им. Дори посетил родния град на Лоринг в Масачузетс, за да научи повече за човека, когото е убил.

Всички жертви, освен Лоринг, са застреляни през уикендите с далекобойна пушка, най-вероятно от близка улица, казват разследващите. Лоринг, който е баща на три деца, най-голямото на 8 години, е убит в сряда (тогава Дилън бил в почивка), а патронът, който разбива черепа му, никога не бил открит.

На всяко едно от местопрестъпленията имало много малко неща, за които властите да се хванат. Убиецът фактически не оставял никакви следи, като гилзи, или други веществени доказателства, и никой от очевидците не бил виждал никаква кола.

Властите получили основателна причина да вярват, че си имат работа със сериен убиец, чак когато престъпникът изпраща писмо до един местен вестник, година след убийството на Пакстън. Дилън се представил в едно анонимно фотокопие от две страници, адресирано до „Таймс Лийдър“, както и до шериф Маккорт и семейство Пакстън. Писмото било изпратено от пощата в Мартинс Фери.

„Аз съм убиецът на Джейми Пакстън, …Джейми Пакстън ми беше напълно непознат. Никога не го бях виждал през живота си и той така и не успя да ми каже и една дума в онази неделя. Мотивът за убийството беше – самото убийство…
Пакстън беше убит заради непреодолим импулс, който беше превзел живота ми. Знаех, когато излязох от къщи в онзи ден, че някой ще умре от ръката ми. Просто не знаех кой и кога… Технически, аз покривам определението за сериен убиец (три или повече жертви с охлаждащ период от време между тях), но аз съм средностатистически човек със семейство, работа и дом също като вас. Нещо в главата ми ме кара да се превръщам в безмилостен убиец без никаква съвест. Пет минути след като застрелях Пакстън пиех бира и бях забравил всичките мисли за онова, което току-що бях извършил. За мен, да стрелям по Пакстън не беше по-различно от това да се целя в някоя бутилка на бунището“.

Какво го кара да напише това писмо? Впоследствие Дилън казва на полицаите, че се е почувствал зле, когато разбрал, че Пакстън е бил само на 22 години.

„Почувствах се зле за хлапето, разбирате ли, не знаех, че е толкова млад. Не можех да видя на колко години е от далечината. Мислех, че е на 30-35. Не знаех, че е толкова млад. Попилях го това хлапе, а той имаше целия живот пред себе си, а аз го унищожих, разбирате ли, и съжалявам за него“.

Но, според психиатъра, който по-късно преглежда Дилън, причината да напише това писмо е друга: Той е почувствал натрапчив импулс да се внедри в разследването. Сякаш предизвиква властите с това писмо: „Хвани ме, ако можеш!„.

Дори интересът предизвикан от писмото не води до какъвто и да е пробив в разследването. Отделът за анализ на поведението към ФБР получава задачата да изготви профил с надеждата, че това ще стимулира замиращото разследване.

Двете дузини точки в профила определят убиеца не само като образован бял мъж (Дилън имал висше образование), но като човек със склонност към престъпления, като например палежи и убийства на животни. Но все пак профилът не бил перфектен. Според него, убиецът живеел на близко разстояние от всичките убийства (Дилън живеел поне на 150 мили от тях) и бил в двадесетте си години. Дилън е на 42 години, когато бил арестуван. Той има проблеми с алкохола и склонност към палежи и вандалщина. Стресът по всяка вероятност предизвиквал убийствата, които обикновено извършвал в пияно състояние.

Подобно на много серийни убийци, Дилън започва с насилие над животни и палежи, с които укротявал демоните си. След време той щял да признае за предизвикването на над 100 пожара и убийствата на над 1000 домашни и фермерски животни. Той винаги бил сам по време на обиколките си из затънтените гори на Охайо и понякога спирал по пътя, за да си купи бира.

Той едва ли щял да бъде заловен толкова скоро, ако не било едно щастливо обстоятелство.

Неговият приятел от гимназията Ричард Фрай се настройва доста подозрително към него. Той бил чел за убийствата. Знаел, че Дилън обича да обикаля с колата си в тези райони през уикендите. Знаел, че Дилън притежава оръжия. Знаел, че той стреля по животни. Той чувствал, че Дилън е точно типът човек, който би могъл да направи нещо такова. Той бил фанатик на тема оръжия и бил стрелял толкова много, че бил загубил частично слуха си.

Веднъж Дилън му задал един доста обезпокояващ въпрос. Двамата си говорели за серийния убиец Тед Бънди, когато Том казал:

„Мислиш ли, че някога съм убивал някого?“.

Ричард наистина не очаквал подобен въпрос. Той отговорил: „Не, не мисля така“. Дилън повторил въпроса.

„Начинът, по който го каза, беше доста стряскащ“ – спомня си Фрай. – Никога не го бях виждал такъв. Така ме погледна, че смрази кръвта ми. Помислих си, че крие нещо. Издаваше го лицето му и погледът в очите му”.

Като тинейджъри, двамата мъже шофирали из околността, стреляйки по пътни знаци и животни, и предизвиквали малки пожари, но Фрай си спомня как Дилън е започнал да става все по-агресивен и жесток, като дори стрелял по случайно срещнати домашни животни.

„Помня как веднъж се натъкнахме на две проскубани кучета. Бяха болни от нещо. Имаха отворени язви по телата си. Том каза: `Мислиш ли, че трябва да ги убия?`. И аз отговорих: `Ами, вероятно ще им направиш услуга`. Той ги застреля. Това не ме впечатли особено – дивите кучета могат да бъдат опасни“.

„Тогава той започна да стреля по кучета – просто кучета, които тичаха край пътя. Казах му: `Том, да застреляш подивяло куче е едно, но това животно не ми изглежда много диво`. Той отговори: `Не мога да допусна тия проклети твари да търчат наоколо`. Премълчах веднъж или два пъти, но след това казах: `Том, трябва да спреш. Или повече няма да излизам с теб. Това са домашните любимци на някого. Някой ги обича. Просто не е правилно да го правиш.’ „

Дилън започнал да си записва бройката на убитите животни върху един календар в спалнята на дома си. Неговият приятел разказва, че като тинейджър той имал подобен календар и за момичетата, с които правел секс.

Дилън бил не просто жесток към животните, спомня си Фрай. Веднъж, Дилън застрелял една катерица в задния си двор, хванал мъртвото животно и започнал да гони с него сина си из двора. Когато малкото момче се спънало и паднало, Дилън започнал да трие лицето му с окървавения гризач.

През август 1992 г., след дълга душевна борба, Фрай се свързал с един детектив от окръг Тъскарауъс и най-накрая, след 39 месеца, разследващите разполагали със солидно доказателство. Първата следа, която го свързвала с престъпленията, била, че неговото извънработно и ваканционно време съвпадало с датите на убийствата. ФБР следяло Дилън около месец и го наблюдавало как купува оръжия, кара безцелно наоколо, и стреля по знаци за стоп, животни, електромери и дори стрелял наслуки в населени места. Най-уличаващо обаче било това, че Дилън посетил гроба на Лоринг в Масачузетс.

“Когато посетих Нова Англия с жена си миналата година … Гледах на микрофилм в библиотеката в Плимът къде е живял човекът и такива работи” – казва  Дилън на полицията след ареста си. – “Той беше от района на Дъксбъри. Просто четох, разбираш ли, да видя какъв – кой, по дяволите, е той. Не знаех кой е той.”

През лятото и началото на есента Дилън бил непрекъснато под сянката на властите, които засега можели да му припишат единствено стрелба по говеда. С наближаването на ловния сезон те решили да побързат, за да предотвратят следващо убийство.

Властите арестували Дилън по федерално обвинение свързано с оръжията – притежание на заглушител – и обявили, че той е техният заподозрян в серийните разстрели. На свиканата пресконференция органите на реда призовали всички граждани, които са правили сделки с оръжия с Дилън, да се отзоват.

На 4 декември един продавач на оръжия донесъл в полицията един шведски Маузер, който според него му бил продаден от Дилън на 6 април – денят след убийството на Брадли. Балистичните тестове показали, че това е пушката използвана в убийствата на Брадли и Хоукинс. На 27 януари Дилън бил привлечен под отговорност по углавни обвинения за тези две убийства.

Видеозаписът с неговите самопризнания продължава близо четири часа. В един момент един от детективите предлага да му покаже малко снимки. Дилън с нетърпение пожелава да ги разгледа.

„Искаш да видиш снимките от аутопсията?“ – пита следователят.
„Просто – искам да ги видя всичките. Покажете ми ги всичките“ - казва Дилън.
„Добре“.
„Досега не съм ги виждал цветни. Какво пък толкова, по дяволите“.
„Добре, ще ти покажем малко снимки“.
„Не е най-читавата работа в света, нали? Хмм“.
„Стрелбата ли? Да, не е…“.
„Не, аутопсията. Божке. Мърлява работа, само това ще ти кажа“.

Прокуратурата му предлага сделка. Ако пледира за виновен и си признае, щатът няма да търси смъртна присъда. Дилън пледира за виновен в пет убийства и е осъден на 5 последователни доживотни присъди.

“Имам големи проблеми” – казва той тогава. – “Аз съм луд. Искам да убивам. Искам да убивам.”

Той хвърлил вината за проблемите си на тежкото си детство.

Освен това Дилън заявява публично, че се притеснява да не го пратят в затвора в Южен Охайо в Лукасвил, който става сцена на смъртоносен бунт само няколко години преди залавянето му. В отговор на неговите тревоги, близките на жертвите му започват кампания и събират подписка, с цел да го изпратят именно там. Повече от 8000 жители на Охайо подписват петицията, която била уважена от съда.

Психологът, който преглежда Дилън по молба на неговата защита, обобщава защо историята на Дилън е толкова страшна. Д-р Джефри Смолдън казва, че Дилън е много умен, с коефициент на интелигентност от около 135 точки, което граничи с гениалността.

Но, казва Смолдън, Дилън не е ненормален, защото е знаел, че онова, което върши е лошо.

“Това, което виждате … е човек, който изглежда и се представя по един стряскащо нормален начин” – казва д-р Джефри Смолдън за „CBS News“. –“Истината е, че повечето хора, които извършват престъпления като тези на Дилън, са точно такива”.

 

Източник: kriminalnidosieta.com 

/35

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове