„Българското външно министерство на колела“- така я наричат в началото на 20 век
Руини. Изтрито величество. Пълно безхаберие. Липса на история. Липса на култура. Знание, изгубено. Ценене, напълно потулено в шубраците.
Там между шубраците се прокрадва един паметник на българската култура, официално обявен за такъв. Полагане на грижи няма. Царската гара близо до двореца „Врана“, край обичната ми столица, е пред разруха, неизбежна и очаквана.
„Българското външно министерство на колела“- така я наричат в началото на 20 век. До любимата резиденция на Цар Фердинанд се е пътувало с царска теснолинейка, със стартова точка гара Казичене.
Приказен бароков стил, но за кратко.
Гарата е свидетел на множество съдбоносни за нашата страна събития.
Но защо властимащите да ги интересува? Та нали живеят сега, та нали те разпределят тлъстите дялове за нови модерни сгради и гари. Защо ни е история? Защо да пазят тези места?
Те нямат необходимост от това. По-лесно се руши. Стъпкват и остават тръните да довършат останките.
Наследникът на Фердинанд, Борис III, прави българските железници едни от най-модерните в Европа. Дори лично е управлявал царският влак. От тази гара през 1946 г. малкият Симеон заминава със семейството си в изгнание. Оттогава до днес гарата тъне в мизерия.
Предполагам, че не се изненадвате. Мизерията е нещо, което си е наше. Някак запазена марка, която не ни прави впечатление.
Някогашният й блясък е изтрит. Фердинант я е наричал царската „халта“ ( от немскки „halte”).
До 1940 г. в България е изградена почти цялата железопътна мрежа. Фердинанд предава част от своите увлечения на сина си Борис. По-конкретно влечение към железопътния транспорт и зараждащата се по онова време автомобилна ера.
Любовта към железопътния транспорт и локомотивите е прочута. От малък Царят се обучава да управлява влак и дори получава свидетелство за машинист. Една част от уроците практикува именно там- между Казичене и двореца Врана.
Носят се легенди, че през нея са минали английският крал Джордж V и сръбският Александър I Караджорджевич. Сръбският крал идва на посещение само две седмици, преди да бъде убит в прочутия атентат в Марсилия.
Красиви орнаменти може да видите и днес, уви тънещи в калта.
След края на войната, царят е принуден да абдикира в полза на сина си и поема именно от тук пътуването си към Западна Европа. По-късно, вече след края на Втората световна война, пак от малката гара, малкият Цар Симеон II и останалите от царското семейство си тръгват от България.
След 1944 г. по сградата се извършват варварски преработки и отстраняването на цели елементи от фасадата й.
Мъчна история. Единствено може да съжалявам, че всекидневно сме свидетели на безумия.
Стара София умира, бавно и доста мъчително.
Миналото е скръбно убежище на политиката. Усещането за автентичност изчезва. Старите блестящи сгради стават призраци. Огледала на разрухата в България. Погледнете ги ще се припознаете.
/33
