Дори и Франция, при 33% корпоративен данък не може да събере големи приходи от него
Философията на корпоративния данък, е да взима от богатството на най-богатите, за да разпредели държавата повече социални помощи за най-бедните. Поне така го разбират социалистите. Ако попитате един консерватор, или за да бъдем по-конкретни от идеологическа гледна точка – „Неолиберал“, корпоративни данъци въобще не трябва да има, а ако има такива, то те трябва да са изключително минимални. Причината за това, не е защото консерваторите мразят бедните, а защото
не остават достатъчно средства в бизнеса за инвестиции и наемане на нови хора.
Всъщност и двете страни са прави, но залитат в крайности. Ново прочуване на консултантската компания Ernst & Young, показва доста интересни резултати. Франция, която се слави в Европа, като държавата с най-тежко данъчно бреме, всъщност е някъде по средата, по отношение на корпоративните данъци. Причината, че 33% корпоративен данък, там
облага много по-ниска данъчна база,
в сравнение с другите европейски държави. Също така, при този висок данък, има много вратички, през които на определени фирми могат да бъдат дадени отстъпки. Резултатът е шокиращ. Държавата с един от най-високите корпоративни данъци в ЕС,
събира едва около 34 млрд. евро в бюджета от него.
Всички годишни приходи на Франция са около 1 трил. евро, което означава, че корпоративния данък е 3,4% от всички приходи на страната през годината.
На другия полюс е България. Ние официално сме страната с най-ниска ставка върху корпоративната печалба в целия ЕС – 10%. Приходите от този данък, през 2014 г. са под 800 млн. лева. При БВП от около 80 млрд. лева, това означава, че
приходите в бюджета от печалбите на фирмите са едва около 1%.
Във Франция, процентът е по-голям, но и в двете държави тези приходи не са структуроопределящи за изпълнението на бюджета. В политическия дебат, по-високите ставки на този данък са свързани със задоволяването на някакво чувство на справедливост в обществото. Изборът дали тя да е висока или ниска не зависи от справедливостта, а от ефективността,
или казано на икономически език от оптималността.
Най-широко приеманата теоретична основа за определянето на ставката е недоказаната крива на Лафер. Преведена на прост език, тя препоръчва, данъчната ставка, нито да е твърде висока, нито твърде ниска.
Трябва да се прецени според ситуацията.
В България, наскоро стана ясно, че през 1998 г. политиците дори са обмисляли да направят страната офшорна зона. В крайна сметка в следващите години, данъкът постепенно падаше, докато най-накрая са изчислили, че разходите по превеждането на печалбата през офшорка е около 8%, така че
данък от 10% на практика обезсмисля далаверата по прехвърлянето на печалбата на офшорки.
Затова в България офшорки се използват предимно, за да се скрие собственост и нелегални приходи, а не да се избягва корпоративния данък.
В момента, най-гръмогласен защитник на увеличаването на данъците е БСП и по-конкретно, нейния икономически „гений“ Румен Гечев, който извежда аргумента, че „в богатите държави се правило така, следователно и ние трябва да ги следваме“.
Обяснението на Гечев е детинско, ако не инфантилно.
Всъщност в България този данък е по-скоро успех. Да, може би, не е особено справедлив, но е ефективен. Вероятно в един определен момент, той ще бъде повишен, но плоската ставка ще остане. Държавата ни толкова трудно се бори с корупцията, че в случая с корпоративния данък, просто е избрала да го свали до минимум, за да нямат стимул частните предприятия да го заобикалят. Всъщност да им бъде по-скъпо да го заобикалят отколкото да го плащат. Някои се циганят и дори и това не плащат,
но това вече е въпрос на манталитет.
/35
