Уинстън Чърчил - човекът, който искаше да стерилизира хората с умствени увреждания

Уинстън Чърчил - човекът, който искаше да стерилизира хората с умствени увреждания - картинка 1

Съвременната британска история създава победоносен образ на Чърчил, като яростен защитник на либералната демокрация. Истината е по-различна: има ли разлика между Чърчил и Хитлер

Кой е първият човек, който се появява в съзнанието ви, когато се замислите за войнолюбив, умопобъркан военен лидер? Джордж Буш? Доналд Ръмсфелд? Владимир Путин? Какво ще кажете за сър Уинстън Чърчил? Избран в публично гласуване на BBC, през 2002 г. за най-великия британец на всички времена.

Що се отнася до неправомерно почитаните политици на 20-ти век, Уинстън Чърчил може би се нарежда на първо място. До момента, в който издъхва на 90 годишна възраст, с името Чърчил се свързват много неща: Наричат го „британският булдог“, министър-председателят, който напълни и прати спасителните лодки с войници, които освободиха Европа от Хитлер. Чърчил е обявен за „Мъж на петдесетилетието“, а сред британците, той се смята за спасителят на либералната демокрация.

Чърчил не е само това. Малко хора днес се сещат, че

той е човекът, който описва индийци като „животински хора с животинска религия“

Беснее срещу палестинците, наричайки ги „варварски орди, които ядат основно камилски говна“ и призовава англичаните със слогана „да запазим Англия бяла“.

Чърчил е роден в семейство на британски лорд и американка от висшето общество. Завършва Кралската военна академия в Сандхърст и преминава през няколко мисии в Бомбай, Египет и Судан. В реч пред студентите на университета в Бристол, през 1929 г., той описва този период от своя живот „бързо препускане по света, от една сцена на друга“ в дните, когато

„Англия е водила много малки весели войни, срещу варварските народи.“

Нека да не съдим човек, по неговите налудничави фрази. Той е знаел как да скандализира обществото, но все пак да не забравяме, че е бил журналист. Като младеж е изключително неудовлетворен от военната заплата, която получава и си изкарва допълнителни приходи, пишейки за своите пътешествия като военен кореспондент. Неговото разбиране за фактите е по вече от образцово. В Южна Африка, където британската армия изгражда някои от първите концентрационни лагери в света, които приютяват граждани по време на втората Бурска война, той прави репортажи,

оценяващи като „минимално страдание“, случващото се в лагерите.

Смята се, че в тези лагери, живота си губят над 26 000 жени и деца.

По времето, когато Чърчил си осигурява място в английския парламент, той печели по 10 000 британски паунда за лекционни турове из Великобритания и САЩ. Какво го е вдъхновявало? Вдъхновявал се е от самия себе си.

Историкът и писател Марк Рийблик, го нарича „Парис Хилтън на британската политика“.

„Ако обикаля Африка с багаж от 17 куфара или е блъснат на Пето авеню в Ню Йорк, веднага би написал нещо за да се отрази. Неговият живот е нещо като предвестник на съвременните реалити предавания“ допълва Рийблик. Той е бил готов на всичко за да постигне известност.

Снизхождението, с което Чърчил третира своя личен живот и слабости, не е нещо с което се е хвалел в обществото. Всъщност, той има едно общо нещо със своите врагове от Втората световна война: огромния ентусиазъм по отношение на науката Евгеника.

Като вътрешен секретар, през 1910 г. Чърчил препоръчва на чиновници, да обмислят стерилизирането и предотвратяването на бракове, между хора с ментални и когнитивни увреждания.

„Размножаването на слабоумните е много голяма заплаха за расата.“, пише Чърчил в записка до тогавашния министър-председател, през същата година. 

Година по-късно, защитава в парламента въвеждането на принудителни трудови лагери за умствено болните,

а след още година посещава и първата конференция по Евгеника в Лондон.

Повечето хора днес, биха оправдали неговото влечение по расистката наука, но страстта на Чърчил по Евгениката, се свързва с много по-голямо отвращение към всеки, който не се вписва в идеала за бял англосаксонец. Например: използването на химически оръжия, не е защитавана само от диктатори като Хитлер, Садам Хюсеин или Асад. Чърчил е един от ранните поддръжници на използването на отровен газ за потушаването на въстанието на кюрди и араби в окупираната по това време от британците Месопотамия, или днешен Ирак. През 1920 г. в писмо до сър Хю Тренчард от Кралските военновъздушни сили, той пише:

Смятам, че вие непременно трябва да продължите с експериментите с газови бомби, особено с иприт, който ще нанесе щети върху непокорните местни жители, без да им причинява смъртоносни вреди.“.

В друга правителствена записка, той отбелязва: „Аз съм твърдо за използването на отровен газ срещу нецивилизовани племена“ въпреки, че според повечето историци Чърчил е имал предвид сълзотворен газ и, че няма почти никакви доказателства за използвани от Великобритания, химически оръжия в Близкия изток.

До 1930 г. британският парламент е обмислял разрешаването на някаква форма на независимост на Индия – перлата в нейната колониална корона. Чърчил яростно се противопоставя на подобно предложение в ненавистна и дълга кампания, която възмущава хората със своята недемократичност, граничеща с тоталитаризма. Неслучайно, това десетилетие е познато в историята, като „лудите години на Чърчил“. През тези години, той многократно бива избутван от политическия елит, като за него се смятало, че е безнадеждно незапознат по темата за Индия. Така например, по отношение на предложението за прилагане на всеобщо избирателно право в Индия, той казва:

„Защо точно в този момент, ние трябва да налагаме на необразованите раси в Индия система, на която и в момента изпитваме неудобствата във високоразвитите държави,

като САЩ, Германия, Франция и дори самата Англия.“

Историците споделят, че през 30-те повечето консерватори, пък какво остава за либерали и лейбъристи, остават отвратени от неговите думи по отношение на „нецивилизованите народи“. Пред Палестинската кралска комисия – позната още и като комисията „Пийл“, през 1937 г. той завява следното: „Не признавам, че е нанесена огромна вреда на червените индианци в Америка или на черните хора в Австралия. Не признавам това за престъпление,

защото на тяхно място се появява по-силна и висококачествена раса.“

Неговата агресия, по отношение на други народи се превръща в геополитическа несериозност, когато се заема да чертае граници между колониите, които империята му управлява. Чърчил обичал да си попийва, докато взима решения, които ще имат последствия за Близкия изток за десетилетия напред.

Има си рационално обяснение защо, назъбената граница между Йордания и Саудитска Арабия е наричана от местното население „Хълцането на Уинстън“.

Дори по време на епичната битка с Нацистка Германия, Чърчил не е бил славният лидер, за който го представят в момента. През 1943 г. индийският щат Бенгал е поразен от гладна епидемия, която взима живота на три милиона бенгалци. Тогава британските колониални власти телеграфират на Чърчил с молба за помощ. Той обаче, не се впечатлява особено, подчертавайки, че помощта няма да им помогне и

вината си е била изцяло тяхна заради това, че индийците се „размножават като зайци“.

Британския секретар за Индия по това време, пише в своя дневник: „Едва се сдържах да не му кажа, че не виждам особена разлика между него и Хитлер“.

Историкът Ричърд Овери смята, че не Хитлер започва безразборното бомбардиране на цивилни. Не, това е бил Чърчил, който ясно заявява, че няма никакви „добросъвестни или юридически възражения“, срещу бомбардирането, веднага след като поема офиса от Невил Чембърлейн през 1940 г.

Немският историк Йорг Фридрих, също описва съюзническите бомбардировки над Дрезден, Хамбург и Кьолн, като военно престъпление, за което Чърчил никога не е изправян пред съд.

Според Фридрих, бомбардировките убиват над 635 хиляди граждани, включително 75 хиляди деца.

В много случаи, съюзниците бомбардират малки градове, които нямат никакво стратегическо значение за войната.

Що се отнася до Чърчил, той постоянно се поставя в ситуацията на война, но има уникално усещане за самосъхранение. Докато немските бомби валят от небето над Великобритания, той заповядва на частните си секретари да приберат официалните документи, така че да може да ги използва по-късно в совите мемоари.

Написвайки мемоарната книга „Втората световна война“, той чупи рекордите по продаваемост, печелейки 27,5 млн. долара в днешни пари.

/35

Facebook Коментари

Коментирай

Трябва ли АЕЦ "Белене" да бъде построена?

Не.

56.00%

Да.

40.00%

Не мога да преценя.

4.00%

Блогове