/ВИДЕО/ Знам какво е да загубиш дома си

4/ „Знам какво е да загубиш дома си и да станеш бежанец“

Върху лист хартия 87-годишната  Хелга Кисел оставя своето послание, адресирано до 16-годишно момиче, сирийска бежанка.

Въпреки голямата възрастова разлика от 70 години и двете имат обща съдба. В един момент от живота си са се сблъскали със съдбата да си бежанец.

През 1945 г . Хелга е на 16 години, когато тя и майка й са принудени да напуснат дома си в Берлин по време на Втората световна война. Седем деситилетия по-късно, Европа е изправена пред най-тежката бежанска криза. Хелга е част от програма за хуманитарна помощ Care, която свързва възрастните хора със сирийските деца.

„Да чуеш истории и да прочетеш писма на бежанци от Втората световна война, да разбереш, че имате сходна съдба, поражда чувство на солидарност“, казва един от организаторите на програмата.

До Сайда

От Хелга

 

„Мога само да се надявам, че ще намериш спокойствие, преди всичко вътрешно. Надявам се да успееш да преживееш огромния шок от напускането на дома ти“

Това е чувство , тя знае много добре.

Хелга и майка й бягат от дома си в Берлин, когато съветската армия стига до града и в готовност да го превземе.

Баща й е убит седмици по-рано при въздушно нападение. Домът им е бомбардиран, вещите им са унищожени, всичко е обхванато с пламъци. Майката и дъщерята взимат, каквото им е останало и хващат последния влак от града. Бягат при роднина в Бавария.

„Никога не е  лесно да напуснеш родината", пише Хелга в писмото си.

„Въпреки всичко имах и приятни спомени, за един млад американски войник на име Лео, който ме посещаваше в магазина, в който работех. Двамата си пишехме писма, когато Лео се завърна в Америка“

В крайна сметка Лео и Хелга се влюбват и тя се мести да живее в САЩ. По-късно се женят.

Заедно са повече от 67 години. Ако не беше войната, вероятно пътищата им никога нямаше да се пресекат.

„Винаги помни добрите времена и очаквай с нетърпение какво ще ти донесе бъдещето“, посланието на Хелга.

Сирийското момиче със сълзи в очите чете писмото. Сайда е принудена от ранно детство да напусне дома си, след като тонове бомби се изсипват върху родния й град.

„Когато някой ме попита какво е най-ценното нещо за мен, аз отговарям Сирия, която напуснах.“

Нещото, което най-много й липсва са да гледа как цветята цъфтят в градината на дома й. Сайда се чуди дали някога ще ги види пак..

Хелга съчувства на момичето. Въпреки  че не са се срещали, възрастната дама изиграва важна роля в живота на сирийката. За млад човек, изгубил толкова много в Сирийския конфликт, едно простичко писмо я кара да се почувства щастлива от факта, че светът не я е забравил.

До Захер

От Гюнтер

 

Гюнтер живее в Чикаго.

На 78 години спомените от живота на бежанец са толкова мъчителни, че все още го карат да се насълзява.

Той е израснал в Лангендорф в Източна Прусия, тогава провинция на Германия, но след Втората световна война окупирана от руснаците. Мнозина умират от глад. Той си спомня, че е бил толкова отчаян, че няма нищо за ядене, че когато руски войник му подава  храна в подлога, не се поколебава да я изяде.

През 1948 г., Гюнтер и семейството му са качени на влакове заедно с хиляди хора. Транспортират ги до Източен Берлин. В крайна сметка успяват да избягат в Западна Германия, където живеят в бежански лагер.

„Даваха ни консерви с плодова салата. Мислех си „Това трябва да е храната на ангелите на небето“, казва Гюнтер, ридаейки като малко момче.

Той пише писмо до 8-годишното сирийско момче на име Захер.

„Няма значение колко зле изглежда ситуацията, помни, че има добри хора, които могат да направят всичко една идея по-прекрасно“.

Мъжът изпраща писмото в кутия. Вътре слага играчки и  хартиени самолетчета за малкото момче.

„Надявам се, че животът ти ще се промени към по-добро съвсем скоро. Без значение къде си, винаги се опитвай да се учиш, книгите ще ти помогнат. Ще дойде ден, когато усилията ти ще бъдат възнаградени“

Захер има мечта -  да стане лекар. Писмото на Гюнтер дава светъл лъч на детето. Той живее в малък апартамент с родителите и петимата си  братя и сестри.

„Гюнтер ми напомня за дядо. Бих искал да му разкажа за живота, който имах, за къщата, дърветата, двора и чичовците ми, които бяха там с мен. Бих искал да му разкажа за приятелите ми, за училището ми и за любимия ми учител“

До Духа

От Рената

 

Рената все още  ясно си спомня момента, когато се превръща в бежанка. Когато е на 7, заедно с майка си и двете си сестри, бяга с един куфар. По пътя се крият в къщата на баба й и дядо й. Избухва бомба, но те оцеляват.

„Бих искала да се запозная с теб, Духа“, казва тя, „и се надявам, че ще успея да ти помогна поне малко в постигане на целите ти“

Духа и семейството й са едни от първите, които бягат към Йордания. Те са настанени в палатков лагер близо до границата. Прекарват там непоносимо горещо лято и мразовита зима.

Тя има големи мечти. Старае се, учи усърдно в училище. Мечтае да се върне у дома и да помогне на страната си да се възстанови.

„Писмото от Рената ме насърчи, защото тя ми показа, че има надежда“

До Шади

От Джо

 

Шади е 12-годишно сирийски момче, което иска да стане лекар, когато порасне. Семейството му бяга от дома им в Дамаск преди четири години, а сега живее в малък апартамент в Йордания.

Домът му в Сирия е изравнен със земята, всичко е разрушено.

67-годишният Джо Вернике е лекар в Индианополис. Общата съдба свързва мъжа и детето. В навечерието на ВСВ, Вернике и семейството му са разселени в Германия. Въпреки че е само на 8 по това време, той си припомня всичко в детайли.

Вернике пише до Шади „Ти не си сам!“.

„Ако продължиш да се трудиш, ще се случи. Ще станеш лекар! Знам какво ти е. Аз успях и го постигнах.“

„Никога не е късно да имаш щастливо детство.”

Том Робинс, писател

Бъдете по-сърцати! Децата не са виновни за безмилостната война на интереси, те са само потърпевши от грешките...Тези възрастни хора са пример за подражание!